— Стани, проклета да си. Няма да те ударя.
Сабрина се поколеба за миг, след това се осмели да извърне глава към него. Очите й приличаха на бездънни извори на страх.
— Тогава какво ще правиш с мен?
Дейн ясно почувства колко силно трепери Сабрина под ръцете му. Това му причини още по-силна болка и увеличи гнева му. Пусна ръката й с тиха ругатня.
— Това е един много добър въпрос, Сабрина.
Момичето остана неподвижно, сигурно, че в последните му думи ще чуе смъртната си присъда. Дали щеше да я остави тук… или щеше да я удави във водите на ручея… или щеше да измъкне зловещия нож, който носеше в ботуша си?
— Може би трябва да те върна при чейените и да те продам на Полския ястреб. Това би било добро решение, тъй като именно чейените щяха да пострадат най-много от действията ти през тази нощ, ако не те бях хванал.
Сабрина потрепери и затвори очи. Поклати глава, но гласът й беше изненадващо спокоен, когато проговори:
— Не, Дейн, моля те. Просто ме убий. Направи го.
Дейн не отговори и Сабрина се застави да отвори отново очи, усещайки как очите й се изпълват със сълзи. Вдигна поглед към мрачното му лице с няма молба.
— Не исках да навредя на никого, кълна се. Нито на чейените, нито на тази страна, а най-малко на теб.
Дейн се намръщи озадачено. По някаква непонятна причина обаче думите на момичето смекчиха малко агонията на душата му. Той поклати глава, ядосан както на себе си заради объркването си, така и на момичето.
— Проклета да си, Сабрина!
Тя не отмести погледа си от него, а страхът в очите й бавно отстъпи място на смущението. Дали само й се беше сторило, че в тихо изречените думи долавя съвсем слаб оттенък на нежност.
— Дейн, моля те… — прошепна тя с печален глас. — За бога, моля те. На никого няма да кажа откъде съм го взела. Вече го бях решила. Щях да кажа, че идвам от юг, където те вече знаят, че…
— Но защо? Защо, Сабрина? — в гласа на Дейн сега имаше повече горчивина, отколкото гняв, но по някаква причина това нарани Сабрина дори по-силно. — След като ми даде дума! След като ти казах какви ще бъдат последиците!
— Трябваше, Дейн — Сабрина безпомощно поклати глава, усещайки как по премръзналите й бузи започват да се стичат сълзи. — Нямам никакви пари! Поначало нямах много, но дори и те останаха в дилижанса.
— Не ме лъжи повече, проклета да си! — гласът на Дейн изплющя като камшик. Сабрина пламна цялата и поклати още по-енергично глава. — Не ме мисли за пълен глупак. Роклята, която носиш, не е евтина. Нито пък ботушите ти. Не беше евтин и онзи медальон, който даде на Сребърния гълъб. Може би нямаш пари в проклетия си джоб, но сигурно имаш достъп до цели товари със злато. Щом стигнеш в Денвър, ще е достатъчна само една телеграма за това, което се е случило с дилижанса, и ще имаш достатъчно пари. А сега престани с проклетите си лъжи веднъж завинаги или ще те…
— Не лъжа! Не мисля, че ще разбереш, но… — Сабрина се запъна неочаквано и по лицето й потекоха сълзи. — Нямам никакви пари! Мислех, че златото ще ми стигне за няколко дни в Денвър, това е всичко. Достатъчно дълго, за да успея да си намеря работа, с която да се издържам.
Дейн неочаквано отстъпи крачка назад, извърна се наполовина и като погледна към мълчаливите звезди, пое дълбоко дъх. Най-накрая отпусна глава и бавно я поклати.
— Цялата тази история все повече и повече губи всякакъв смисъл. По-добре започни от самото начало. И нека всичко да бъде истина.
Сабрина замълча за миг безпомощно. Вдигна очи към Дейн и го погледна през сълзи. На слабото му, красиво лице беше изписана студена решителност и тя разбра, че е безсмислено да спори. Изглежда, че поне част от гнева му беше отминал.
— Бягам от пастрока си Гарвис Треймор — прошепна най-сетне тя с треперещ глас в иначе тихата нощ, — или по-точно от телохранителите, които той нае да ме придружат до Санта Фе.
Сабрина отново погледна към Дейн, но той стоеше все така неподвижен с неразгадаеми мрачни очи. Неочаквано й се стори, че той вече знае това или поне го е подозирал.