— По-добре се напийте добре с вода. През следващите няколко часа няма да спираме никъде — гласът на Дейн долетя над широкото му рамо, докато се навеждаше да вдигне едното копито на коня. Почисти го с малък сгъваем нож, след което започна да го покрива с мека кал.
Сабрина остана за миг любопитно загледана в него, озадачена от действията му, след което сви рамене и кимна.
— Да, жадна съм.
Дейн привърши с едното копито и преминавайки към следващото, най-сетне погледна към момичето през рамо. Откри, че тя все още стои в очакване на мястото си. Той привърши с копитото и като го пусна на земята, се изправи.
— Добре, тогава вървете и се напийте — подкани я той, като посочи към потока.
Сабрина ококори очи.
— От реката ли — попита тя, без да вярва на ушите си. — Но в нея има мръсотии и… — тя се застави да мълчи и се обърна. Какво очакваше — сервизите от сребро и кристал на салоните във Филаделфия, или че той ще прояви достатъчно кавалерство, за да й донесе вода?
— Вземете. Напълнете манерката с вода.
Сабрина разгневена отвори уста, за да му отговори рязко. Да не би да си мисли, че му е слугиня, та да му носи вода? Но секунда по-късно тя затвори уста и мълчаливо протегна ръка към манерката. Припомняйки си мрачното изражение на лицето на Дейн Морган, когато го попита за ранения и властните нотки в гласа му, тя реши, че е по-добре известно време да му се подчинява, вместо да постъпи както би направила при обичайни условия.
Безмълвно му подаде пълната манерка. Загледа се в действията му още минута, чувствайки надигащото се в нея раздразнение. При всичките му добри черти разговорливостта не беше сред тях.
— Какво правите? — попита го тя най-накрая.
Дейн не си направи труда да погледне към нея, а шляпна още една шепа червеникава кал върху копитото на коня.
— Ако в копитото се забие камък, то може да се възпали, а калта ще попречи на камъните — той приключи работата си и пусна копитото, след което се изправи и хвърли един поглед към момичето, преди да тръгне към реката, за да си измие ръцете. — Реших, че ще е по-добре да съм по-предпазлив, тъй като ездата до дома ще бъде дълга, а конят ще носи двама ни.
Сабрина сви рамене. Да, сама бе забелязала скалистия характер на равнините. Еднообразната шир беше изпъстрена с пелин, тръни и редки туфи дълга, жилава трева, но, изглежда, че камънаците бяха единственото нещо, което го имаше в изобилие. От големи балвани до малки камъчета те бяха разпръснатите навсякъде. Изведнъж Сабрина се намръщи и като се завъртя рязко, хвърли остър поглед към мъжа.
— Дома ли казахте? Къде е този дом? Къде ме водите?
Дейн я погледна през рамо с присвити очи и се метна на седлото.
— А вие къде искате да отидете?
Къде искаше да отиде и къде отиваше бяха две съвсем различни неща. Имаше усещането, че най-много ще го изненада, ако му каже, че иска да отиде във Филаделфия.
— В Денвър, предполагам.
Дейн кимна и се наклони от седлото към нея, като й направи жест да се приближи до него.
— Така си и мислех, госпожице Уелс. Дилижансът ви отиваше в Денвър.
Сабрина ахна изненадано, тъй като мъжът без предупреждение я сграбчи през кръста и като я вдигна високо във въздуха, я постави не твърде внимателно на седлото пред себе си. Лицето й пламна и Сабрина прехапа устни, за да не даде израз на гнева си, при все че се опита да се измъкне от ръката, която понечи да я прегърне.
В ухото й прозвуча тиха въздишка, докато ръката безмилостно стягаше хватката си.
— Госпожице Уелс, достатъчно ви търпях. Нека да си изясним някои неща. Опитвам се да ви направя услуга. Имам желание да се нагърбя с грижите за вас няколко…
— Да се нагърбите ли? — Сабрина се изви яростно назад, а гласът й се извиси, докато съскаше към него: — Измежду всички обидни неща…
— Дръжте си езика зад зъбите!
Девойката ококори очи, но затвори уста пред заповедния му тон. Лицето й пребледня от уплаха. Всички следи от предишното му добродушно веселие бяха отлетели и сега очите му се бяха впили в нейните с хладно предупреждение. Зашеметената Сабрина го изгледа продължително, опитвайки се да вирне брадичката си и да събере смелостта си, но не успя и сведе глава в сърдито подчинение.
— Така е по-добре! — Дейн изчака, сякаш искаше да провери дали момичето не е дотам безразсъдно, та да заговори отново и да си изпроси друго, може би по-сурово наказание. Когато най-сетне продължи, гласът му беше тих, почти недоловим и на Сабрина й се наложи да напрегне слуха си, за да го чуе. — Първото правило е да се научите да сдържате гласа си, госпожице Уелс, защото из тези равни земи звуците се придвижват леко, а аз не желая да привличаме вниманието на други.