— Да, мистър Морган. Чух ви. Ще направя каквото казахте. Просто бях… изненадана от оръжието ви.
Дейн сви рамене и тръгна отново.
— Известно време живях при индианците от племето чейени. Един приятел ми подари този лък и ме научи да си служа с него. Пушките са прекалено шумни и са неподходящи, когато не се знае чие внимание могат да привлекат изстрелите.
Сабрина го зяпна с отворена уста, но бързо се съвзе и застави тръпнещото си тяло да тръгне към потока. Каквото и друго да бе научила, поне бе разбрала, че трябва да се бои от внезапния гняв, който можеше да предизвика у този човек. Не се съмняваше дори за миг, че ако го предизвикаше достатъчно, той щеше да я остави да лежи тук. Но да е живял с индианците? Потрепери при спомена за безмилостните черни очи, който гледаха към нея в дилижанса и за ярките краски, нанесени по телата им. Въпросът беше дали Дейн Морган не е по-голям дивак, отколкото изглежда…
Не си направи труда да търси по-подходящо място. Просто се отпусна до малкия наръч клони, които бе събрала. Беше прекалено изтощена, за да мисли повече. Просто гледаше унесено напосоки. Нечия ръка я хвана за рамото. Сабрина се дръпна рязко и започна да пищи. Незабавно ръката покри устата й и тя инстинктивно заби зъбите си в нея, забравила за умората си.
— Ох! По дяволите! — Дейн Морган издърпа ръката си от устата й и се намръщи ядосано, докато я тръскаше от болка. След това отново изруга пред очите на мъртво бледата девойка.
Сабрина изпусна облекчена въздишка, в която имаше и известна доза гняв, щом разпозна лицето му.
— О… ами, помислих ви за индианец! — спря за миг, след това се намръщи и поклати гневно глава. — Изплашихте ме почти до смърт! Трябваше ли така да се промъквате към мен?
— Към никого не съм се промъквал, госпожице Уелс. Просто съм се научил да не вдигам много шум, както правят повечето хора. Ама че страж сте вие! Ако бях индианец, сега щяхте да се чудите къде ви е косата. Следващия път, когато ви оставя сама, по-добре си отваряйте по-широко ушите или ще ви… — Дейн замълча и се намръщи към дървата, скупчени в краката му. Наведе се и ги разгледа. — Половината от тези дърва са сурови.
Сабрина го изгледа удивено, а намръщеното й изражение се завърна.
— Дървата са си дърва. Не казахте какви да бъдат.
— Суровите дърва дават повече пушек — той остана загледан в дървата, след което изведнъж въздъхна и поклати глава. — Започвам да си мисля, че искате да станете жена на някой индианец.
Сабрина избухна, ритна с крак малката купчина клони и ги разпръсна. Гневът й беше твърде силен, за да го сдържа повече. В очите й проблеснаха сълзи.
— Вървете по дяволите тогава! Сам си събирайте дърва!
Дейн се изпъна и срещна сякаш с изненада непокорния й поглед. Сабрина веднага пребледня и съжали, че е дала израз на гнева си, но се застави да остане неподвижна с гордо вдигната брадичка, въпреки треперенето на устните си. Невероятно, но вместо наказанието, което очакваше, тя зърна как по лицето на мъжа бавно се разлива усмивка, която изтри мрачните му черти. Зяпна го объркано.
— Хм, струва ми се, че съм ви преценил погрешно, госпожице Уелс. Мислех си, че сте само едно разглезено дете. Но вие показахте характер през целия път дотук, нали?
Усмивката му стана още по-широка, щом Сабрина отново се изчерви и извърна глава, за да втренчи непокорен поглед във вечерния мрак.
— Това беше комплимент — поясни Дейн, като наклони глава настрани, продължавайки да я изучава с мързелива усмивка. — Жените рядко имат такъв дух. Много обичам този нрав при конете.
Сабрина се изчерви от главата до петите и скръцна със съвършените си зъби. Бедата вече бе сторена. Какво повече имаше да губи?
— Аз не съм кон, проклет да сте.
Дейн се засмя, след това се наведе и събра няколко клона, а други остави настрана.
— Това го забелязах, госпожице Уелс. Да яздя толкова близо с вас на едно седло…
Смущението взе връх над гнева на Сабрина. Тя се извърна. Трябваха й много усилия, за да сдържи думите си.
— Съжалявам — продължи Дейн. — Не исках всичко да се окаже толкова трудно за вас — погледът му продължи да я изучава още миг, а усмивката все още смекчаваше лицето му. След това Дейн се наклони към нея и й протегна ръка. — Нека да бъдем приятели, госпожице Уелс. Ще се опитам да не забравям колко малко знаех, когато дойдох в тази страна.
— А какво ще поискате в замяна?
— В замяна ще престанете да се отнасяте към мен като към враг. — Сивите му очи се втренчиха в нея. — Започвам да се чудя дали някой мъж не се е отнесъл лошо към вас, след което сте започнали да мразите всички мъже.
Сабрина само сви рамене в отговор, тъй като догадката му беше прекалено близо до истината. Последните две години, прекарани с пастрока й, не бяха никак лесни и тя ясно си спомняше отчаяните, самотни битки, които бе принудена да води.