— Вятърен кит?
Мълчаливия кимна.
Носеше се във високите слоеве между нас и слънцето, но не успях да го различа. Не бях виждал нито един от години. Последно май се случи, когато с Брестака пресичахме Равнината заедно с Шепота, по заповед на Господарката… Толкова отдавна ли беше? Времето сякаш летеше, но в това няма нищо забавно.
— Странни са водите под моста, приятелю мой. Странни са водите…
Той кимна, но не каза и дума. Нали си е Мълчалив.
Не беше говорил през всичките години, откакто го познавам. Нито през времето, докато е вървял с Отряда. Но и Едноокия, и предшествалия ме Хроникьор твърдяха, че е напълно способен да приказва. От събирани с години откъслеци добих твърдото убеждение, че в младостта си — още преди да се запише при нас — Мълчаливия е положил клетва никога повече да не проговори. Железен закон на Отряда е да не заничаш в живота, който другият е живял, преди да стане част от братството ни. Тъй че нямаше как да науча каквото и да е за обстоятелствата, принудили го към това.
Бях го виждал на ръба да си отвори устата, когато се ядоса или се развесели прекомерно, но винаги се опомня в последния момент. От много време насам братята са си създали навик да се опитват да го разговорят — карат го да наруши обета си, — но повечето изоставят бързо тези усилия. Мълчаливия има стотици начини да обезкуражи противника, например като напълни постелката му с кърлежи.
Сенките се удължаваха. Петната от мрак се разшириха. Накрая Мълчаливия се изправи, прекрачи ме и се върна при Дупката — тъмна гъвкава сянка, която разсича тъмнината. Странен човек е той. Не само че не говори, но и не разпространява слухове. Как да му намериш слабото място на такъв тип?
И все пак е един от най-старите ми и най-близки приятели. Как да го обясниш?
— Е, Знахар…
Гласът беше кух като на призрак. Сепнах се. През кораловия риф задрънча подигравателен смях. Един говорещ камък ми се бе стоварил на главата. Извърнах се леко. Стоеше невъзмутимо на пътеката, по която беше тръгнал Мълчаливия, висок дванадесет стъпки и грозен. Урод на рода си.
— Здрасти, камък!
След като се беше позабавлявал за моя сметка, сега ме пренебрегваше. Стърчеше безмълвен като камък. Ха-ха.
Говорещите камъни принципно са наши съюзници в Равнината. Следят за други външни нашественици, но ни съобщават за случващото се само когато това ги устройва.
— Какво става с Брестака? — попитах.
Никакъв отговор.
Магически ли бяха те? Предполагам, че не. Иначе не биха оцелели вътре в зануляването, което Глезанка излъчва. Но какво всъщност са тогава? Загадки. Като повечето странни създания наоколо.
— В Равнината има непознати.
— Знам, знам!
Започнаха да се появяват нощни твари. Петна луминесценция пърхаха и се въртяха в небесата. Вятърният кит, чиято сянка бях видял, се отдалечи достатъчно на изток, за да ми покаже блестящия си корем. Скоро щеше да се спусне, влачейки пипала, с който улавяше всичко, попаднало на пътя му. Надигна се вятър.
В ноздрите ме удариха вкиснали миризми. Въздухът пукаше и шепнеше, мърмореше и подсвиркваше в корала. Някъде по-отдалеч се разнесоха вятърните чанове на листата на Старото бащинско дърво.
То е уникално. Първо или последно от своя род, не знам точно. Издига там високия си близо седем метра и дебел три и половина ствол, стърчи до потока и внушава нещо като страхопочитание, а корените му са потънали дълбоко в географския център на Равнината. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия до един се опитваха да разкрият значението му. Не стигнаха до никъде. Малкото диви човешки племена в Равнината го боготворяха. Твърдяха, че се намира тук от зората на времето. Но то не вдъхва подобно усещане за вечност.
Луната изгря. Лежеше безразлична и бременна на хоризонта, но ми се стори, че виждам нещо да я пресича. Покорен? Или някоя от тварите в Равнината?
Откъм входа на Дупката се разнесоха пререкания. Простенах. Точно това ми липсваше! Гоблин и Едноокия. В течение на половин минута неблагодушно си пожелах да не се завърнат повече.
— Я престани! Не искам да чувам тези глупости!
Гоблин надникна иззад корала, ухили се и ме предизвика да предприема нещо. Изглеждаше отпочинал и възстановен. Едноокия попита:
— Писна ли ти, Знахар?
— До гуша ми дойде. Какво правите тук вие двамцата?
— Искахме да подишаме свеж въздух…
Той наклони глава и се втренчи в редицата на канарите. Така значи. Притесняваше се за Брестака.