— Ще се оправи — казах.
— Знам… — и Едноокия допълни. — Излъгах. Глезанка ни прати. Стори й се, че нещо мърда в западния край на заземяването.
— А?
— Не знам какво е било, Знахар! — и внезапно зае защитна позиция.
Беше наранен. Щеше да е наясно, ако не бе Глезанка. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако ми отнемеха всички лечителски пособия. Изглеждаше безпомощен пред онова, за което е бил обучаван цял живот.
— И какво смятате да правите?
— Да запалим огън.
— Какво?!
Огънят ревеше. Едноокия толкова се амбицира, че насъбра достатъчно сухи дърва да обслужи половин легион. Пламъците се извисяваха все по-нагоре и нагоре в мрака, докато вече различавах какво става на петдесет метра отвъд потока. Последните ходещи дървета се бяха оттеглили. Вероятно са надушили приближаването на Едноокия.
С Гоблин примъкнаха половин паднало обикновено дърво. Оставяме ходещите на спокойствие, с изключение на тромчовците, които се препъват в собствените си корени. Не че им се случва често. Те не пътуват кой знае колко.
Двамата започнаха да спорят чий ред е да свърши работа. Пуснаха дървото.
— Изчезвай — каза Гоблин и след миг не остана и следа от тях. Озадачен, огледах мрака. Не видях и не чух нищо.
Открих, че ми е все по-трудно да остана буден. Заех се да чупя един клон, за да се занимавам с нещо. После усетих странно…
Спрях насред трошенето. Откога се събираха говорещите камъни? Преброих четиринадесет в контура на осветеното пространство, върху което хвърляха дълги, плътни сенки.
— Какво има? — попитах, а нервите ми бяха опънати до скъсване.
— В Равнината има непознати.
Проклети да бъдат с тяхното повторение. Настаних се близо до огъня и с гръб към него, като подмятах клечки през рамо и подхранвах пламъците. Осветеният кръг се разшири. Преброих още десет камъка. След известно време отбелязах:
— Вече не е новост!
— Един иде!
Това вече беше новост. И беше произнесено с чувство — нещо, на което ставах свидетел за пръв път. Веднъж-дваж ми се стори, че мяркам следа от движение, но не бях сигурен. Светлината на огъня често играе номера. Струпах още дърва.
Да, със сигурност забелязвах движение. Отвъд потока. Нещо с човешки силует приближаваше към мен. Бавно. Уморено. Придадох си престорено отегчен вид. Той се приближи още. На дясното му рамо бе преметнато седло, а в лявата ръка държеше одеяло. В другата стискаше дървена кутия, дълга близо седем стъпки и десетина сантиметра широка. Лакираната й повърхност сияеше на огъня. Интересно.
Когато пресече потока, забелязах и кучето — проскубан, крастав и като цяло мръснобял мелез с черен монокъл около едното око и няколко пръски от същия цвят по хълбоците. Куцаше, вдигнало едната си предна лапа. Огънят се отрази в очите му — бяха искрящо червени.
Мъжът беше над метър и осемдесет висок и около тридесетинагодишен. Движеше се пъргаво при все изтощението си. Имаше мускулесто тяло като на цирков борец. Изпокъсаната му риза разкриваше рамене и гърди, покрити с дантела от белези. Лицето му беше безизразно. Срещна погледа ми, докато приближаваше до огъня, но нито се усмихна, нито показа недружелюбни намерения.
Полазиха ме леки ледени тръпки. Изглеждаше ми корав, но не достатъчно, та да прекоси Равнината на страха сам.
Първата ми работа бе да печеля време. Мускуса трябваше да ме смени съвсем скоро. Огънят щеше да го накара да застане нащрек. Щеше да види непознатия, после да се прикрие и да вдигне Дупката по тревога.
— Здрасти — казах.
Новодошлият спря и се спогледа с помияра си. Кучето бавно тръгна напред, душейки въздуха и претърсвайки потъналите в мрак околности. Спря на десетина крачки, отърси се сякаш беше мокро и се пльосна по корем.
Странникът пристъпи точно до същото място.
— Свали си багажа — подканих го аз.
Той със замах смъкна седлото, пусна кутията и седна. Изглеждаше схванат. Трудно му беше да кръстоса краката си.
— Загубил си коня си ли?
Той кимна.
— Счупи си крак. На запад оттук, на приблизително десетина километра. Изгубих пътя.
През Равнината минават пътища. На някои им се носи славата на „безопасни“… поне от време на време са такива — според формула, известна само на местните обитатели. Но единствено отчаян човек или пълен глупак би тръгнал сам по някой от тях. Този тип не ми приличаше на идиот.