Боманц изтърва пръчката си и зина за въздух.
— Сериозно? Възкресител?
Наблюдателят настойчиво се втренчи в него.
— Просто слух. Всякакви ги чувам, но реших, че може да ти е от полза да го знаеш. Близки сме толкова, колкото е възможно да се сближат двамина тук!
Боманц прие маслиновото клонче.
— Аха. Честно казано, никога не е изтървал и думица. Брей! Сериозен товар ми мяташ на плещите… — Товар, който изискваше сериозно обмисляне. — Не казвай на никого какво съм намерил. Онзи крадец Мен Фу…
Бесанд отново се разсмя. Дъхът му вонеше на сяра.
— Наслаждаваш се на работата си, нали? Тъй де, да преследваш хора, които не смеят да ти отвърнат!
— По-полека, Бо! Мога да те привикам за разпит! — Стражникът се обърна и отстъпи встрани.
Антикварят изсумтя откъм гърба му. Разбира се, че Наблюдателят се наслаждаваше на работата си — тя му позволяваше да си играе на диктатор. Можеше да причини каквото си поиска и на когото си поиска, без да му се наложи да дава обяснения.
Щом веднъж Властелина и подвластните му паднали и били погребани в могилите си зад бариерите, издигнати от най-сръчните магьосници от онова време, Бялата роза постановила Вечната стража да поеме задълженията си. Стражата не се подчинявала никому и била натоварена със задачата да възпре опитите за възкресяване на неумрялото зло под могилите. Бялата роза добре разбирала човешката природа. Винаги ще се намерят хора, които да открият печалбата в използването или следването на Властелина. Винаги ще има следовници на злото, които копнеят любимецът им да бъде освободен.
Възкресителите се появили още преди тревата да порасне по могилите.
Но Побойника да е Възкресител? Боманц се замисли. Нямам ли си достатъчно проблеми? Бесанд направо ще си вдигне лагер на гърба ми!
Антикварят не се интересуваше от съживяването на древните зли сили. Искаше просто да установи връзка с някой от тях, тъй че да хвърли светлина върху определени древни загадки.
Междувременно Бесанд беше изчезнал от погледа му. Щеше да крачи тежко по целия път обратно до щаба си. Все щеше да остане време за няколко забранени наблюдения. Боманц пренастрои теодолита си.
Могилните земи не носеха отпечатъка на великото зло, а само на запуснатост. Четиристотин години растения и климат бяха преоформяли някога забележителната наземна архитектура. Могилите и мистичните пейзажи почти бяха удавени в покриващите ги храсти. Вечната стража отдавна не считаше за важно да поддържа както трябва околностите. Наблюдател Бесанд водеше обречена битка със самото време.
В Могилните земи нищо не растеше както трябва. Растителността бе хилава и спаружена. При все това на много места вече не личаха нито формите на могилите, нито побитите камъни и фетишите, които оковаваха Покорените.
Боманц бе прекарал целия си живот в определяне чия могила на кого принадлежи, кой лежи там и къде се намират всеки камък и знак. Главната му карта — коприненото му съкровище — беше почти завършена. Почти можеше да проследи лабиринта. Стигна толкова близо, че се съблазняваше да опита, преди да е напълно готов. Но не бе глупак. Смяташе да издои сладко млечице от най-черната вълчица и не смееше да допуска грешки. И бездруго Бесанд му висеше на едната ръка, а на другата — отровната дърта вещица. Но ако успееше… Ах, само да успееше! Ако осъществеше връзка и измъкнеше тайните… Нивото на човешкото познание щеше да нарасне драматично, а той — да стане най-могъщ сред живите магове. Славата му щеше да се носи по целия свят. Жасмин би притежавала всичко, което — съдейки по киселите й слова — бе пожертвала. Само да осъществеше връзка!
И щеше, проклет да е! Нито страхът, нито несигурността на годините можеха да го спрат сега. След няколко месеца и последният ключ ще бъде негов!
Боманц бе живял с лъжи толкова дълго, че често сам им вярваше. Дори в най-откровените си мигове никога не признаваше най-могъщия си мотив — интелектуалната си афера с Господарката. Именно Тя го беше заинтригувала от самото начало; Тя, с която се опитваше да осъществи контакт; Тя, която литературата безкрай възпяваше. От всички господари във Владичеството Тя беше най-загърната в тайни, най-плътно обкръжена с легенди и най-слабо подкрепена с исторически факти. Някои учени Я наричаха най-красивата живяла някога жена, като се кълняха, че само да Я зърнеш стигало да попаднеш под магията на невероятния Й чар. Други Я посочваха за истинската движеща сила на Владичеството. Малцина признаваха, че техните документи в действителност не са повече от романтични измислици. Други пък не признаваха нищо, но демонстративно украсяваха историите. Боманц бе попаднал в плен на словата им още като ученик.