Проклятие! Само да можеше да спипа някой стар Пазителски амулет… Най-ранните Стражи бяха носили амулети, които им позволяваха да влизат в Могилните земи, за да се грижат за тях. Амулетите все още съществуваха, макар че вече не ги използваха. Бесанд носеше такъв например. Другите бяха пазени в тайна.
Бесанд. Този луд. Този садист!
Боманц смяташе Наблюдателя за свой най-близък познат — но в никакъв случай и за приятел. Не, не и приятел. Тъжен коментар за живота му! Най-близкият му човек бе онзи, който щеше да умре от радост, ако срещнеше възможност да го измъчва или да го обеси.
Какви бяха тези приказки за пенсия? Някой извън тази забравена от бога гора си беше спомнил за Могилните земи?
— Боманц! Смяташ ли да вечеряш?
Той промърмори възраженията си и нави картата.
Тази нощ дойде Сънят. Нещо примамливо го призова. Той беше млад отново, неженен, разхождаше се по алеята, която минаваше край къщата му. Една жена му махна. Коя беше тя? Не я познаваше. Но не го беше грижа. Обичаше я. Със смях на уста се затича към нея… Направо летеше, но вложеното усилие не го довеждаше по-близо до нея. На лицето й се изписа тъга. Тя започна да избледнява…
— Не си отивай! — повика я. — Моля те!
Но жената изчезна и заедно със себе си отнесе неговото слънце.
Всеобхватна беззвездна нощ погълна съня му. Той летеше през поляна в гората, невидим. Бавно, бавно, сребро се разля небрежно по дърветата. Голяма звезда с дълга сребърна опашка. Той я гледаше как расте, докато опашката й не затъмни небесата.
Тръпка на несигурност. Сянка на страх.
— Носи се право към мен!
Присви се и прикри лицето си с ръка. Сребърната топка изпълваше небесата. Женското лице…
— Бо! Престани! — нападна го отново Жасмин.
Той седна.
— Ъ-ъ? Какво?
— Крещеше. Същият кошмар ли?
Боманц се вслуша в бясното тупкане на сърцето си и въздъхна. Колко още щеше да продължава? Вече беше стар човек!
— Същият. По-силен този път.
Сънят се повтаряше на непредсказуеми интервали.
— Може би трябва да посетиш доктор съновидец?
— Тук ли? — той изсумтя отвратено. — И бездруго не ми трябва лечител съновидец!
— Така си е. Сигурно сънят е плод на виновната ти съвест. Гризе те, задето връщаш Стенсил от Веслоград.
— Аз не го връщам… Я заспивай!
За негово удивление тя се обърна на другата страна и поне веднъж се отказа да продължава безкрайния им спор.
Той се втренчи в мрака. Вече му беше много по-ясно — дори прекалено ясно и очевидно. Дали имаше смисъл, скрит зад предупреждението на съня — за ненамеса например?
Бавно, полека настроението му от началото на съня се възстанови. Това усещане, че го викат, че се намира само на една интуитивна крачка от копнежа на сърцето си… Чувстваше се добре. Напрежението му се оттече и той заспа с усмивка.
Бесанд и Боманц наблюдаваха как стражниците разчистват храсталаците от предвиденото за разкопките пространство. Антикварят внезапно изръмжа:
— Не го тъпчи, идиот! Спри го, Бесанд!
Наблюдателят поклати глава. Стражник с факла отстъпи назад от купчината храсти.
— Синко, отровният бръшлян не бива да се гори! Димът разпространява отровата!
Боманц се чешеше и се чудеше защо спътникът му проявява такъв здрав разум.
— Досърбява те само като си помислиш за това, а? — Бесанд изсумтя и махна с ръка — А ето го и другият ти сърбеж!
Антикварят видя съперника си Мен Фу да наблюдава от безопасно разстояние. Изръмжа:
— Никога не съм мразил когото и да е, но той просто ме изкушава! Няма морал, няма скрупули, няма съвест. Той е крадец и лъжец!
— Познавам го, Бо. Голям късмет за теб, че е така!
— Нека те питам нещо, Наблюдателю Бесанд! Как тъй не преследваш него по същия начин, по който притискаш мен? И какво искаш да кажеш с това, че съм късметлия?
— Той те обвини във възкресителски уклон. Не му дишам във врата, понеже сред многобройните му добродетели е и страхливостта. Не му стига смелост да разкопава забранените артефакти.
— А аз имам, така ли? Значи този малък боклук ме е обвинил? В сериозно престъпление? Ако не бях стар и побелял…
— Той ще си получи своето, Бо. А ти си смелчага. Просто не съм успявал да те хвана в крачка.