Боманц подбели очи.
— Ето, пак се започва. Прикритите обвинения…
— Не са чак толкова прикрити, приятелю. В теб има морална пропаст, нежелание да се приеме съществуването на злото, което смърди като разложен труп. Само се опитай и ще те хвана, Бо! Извратените са хитреци, но те винаги се издават сами!
В течение на няколко болезнени секунди антикварят си помисли, че светът се разпада под краката му. После осъзна, че стражникът просто хвърля въдицата. Наблюдателят беше наистина целеустремен рибар. Потресен, той се възпротиви:
— Писна ми от садизма ти. Ако наистина подозираш нещо, щеше да си увиснал върху мен като змия върху лайно. Законовите усложнения никога не са значели нищо особено за стражата. Вероятно ме лъжеш за Мен Фу — стига ти и думата на по-отвратителен мошеник от него, за да прибереш дори собствената си майка. Ти си болен, Бесанд! Знаеш ли какво? Разлагаш се! Точно тук! — Той почука слепоочието си. — Не можеш да общуваш без жестокост!
— Пак си насилваш късмета, Бо!
Боманц отстъпи и се предаде. Говореха страхът и гневът му, докато по свой странен начин Бесанд му показваше специалната си добронамереност.
Струваше му се, че в крайна сметка подобно отношение бе нужно за емоционалното здраве на Наблюдателя. Трябваше му поне един човек извън Стражата, когото да не тероризира. Някой, чийто имунитет да му се отплати като един вид потвърждение… Дали съм символ за хората, които защитава той? Боманц изсумтя. Това беше прекалено.
И тази история с пенсионирането. Дали не каза повече, отколкото чух? Дали просто си урежда дълговете, защото заминава? Може би все пак има усет за закононарушителите. Може би иска да се оттегли с последен голям удар?
Ами новият му заместник? Още едно чудовище, чийто поглед е незамъглен от воала, хвърлен върху очите на Бесанд? Може би човек, който ще се втурне като бик на корида? Пък и Побойника, вероятният Възкресител… Къде ли е неговото място?
— Какво има? — попита Бесанд. В гласа му прозвуча загриженост.
— Язвата се обажда — Боманц потри слепоочията си с надежда и главоболието да не се върне.
— Най-добре си забий маркерите. Че Мен Фу като нищо ще се нахвърли на находището ти!
— Аха! — Антикварят извади половин дузина колци от торбата си. На всеки беше окачено парче жълт плат. Заби ги. По обичай с тях обозначаваше правото си да копае в отбелязания по този начин парцел.
Мен Фу все пак можеше да извършва нощни грабежи, а Боманц нямаше законово право да се оплаче. Подобни „запазвания“ нямаха официален смисъл, бяха само лична маркировка. Копачите на антики налагаха собствени санкции.
Мен Фу беше наказван за всичко, освен за насилие. Нищо не бе в състояние да промени крадливите му навици.
— Ще ми се Стенсил да беше тук — отбеляза Боманц. — Той би могъл да поеме нощна смяна…
— Ще се озъбя на крадльото и ще му държи влага поне няколко дни. Чух, че Стенс се прибира у дома.
— Да, за лятото. Много се радваме. Не сме го виждали от четири години.
— Той е приятел на Побойника, нали?
Боманц се завъртя трескаво.
— Проклет да си! Никога не се отказваш, така ли?
Говореше тихо, с искрен гняв, без крясъците, проклятията и драматичните жестове, които придружаваха привичното му полугневно състояние.
— Добре де, Бо. Ще се откажа.
— Тъй ще е най-добре! Сериозно ти говоря. Няма да те оставя постоянно да му дишаш във врата цяло лято!
— Казах, че ще се откажа!
8.
Могилните земи
Гаргата свободно влизаше и излизаше от казармите на Стражата. На стените на щаба бяха окачени няколко дузини стари картини на Могилните земи. Той често ги изучаваше, докато чистеше, треперейки. Реакцията му не беше необичайна. Опитът на Властелина да избяга през Хвойноград разтърси империята на Господарката. Слуховете за зловещите му дела се раздуваха сами и през вековете, откакто Бялата роза го бе погребала, се бяха превърнали в китове на жестокостта.
Могилните земи оставаха спокойни. Онези, които стояха на стража, не бяха забелязали нищо необичайно. Моралът се възстановяваше, след като старото зло беше нанесло удара си.
Но то се таеше в очакване.
Щеше да чака, ако се наложи, дори цяла вечност. Не би могло да умре. Очевидната му последна надежда не съществуваше — Господарката също беше безсмъртна. Тя не би позволило нищо да отвори гроба на съпруга й.