Кат трепна. Кейти и Джинкс, които развързваха главното платно, избухнаха в безпомощен смях. Дени беше все още долу. Кат се поколеба за миг, но след това продължи.
— Вдигай платната! — засмя се той.
3.
Бяха под платна вече час и Дени, за радост на Кат, намери мястото си в управлението на яхтата. Кат го разведе с удоволствие из „Катбърд“, като изтъкваше гордо подробностите, планирани внимателно от самия него, и разположението на превъзходното електронно оборудване. Дени особено много се заинтересува от дребните неща, които Кат беше монтирал — голямата навигационна кабина и „оръдейната палуба“ — тайния шкаф с леката пушка. Дени успя да докаже, че е полезен, като вещо боравеше с платната, шкота4, макарата и кормилото, и Кат вече се чувстваше спокоен и уверен от присъствието му на яхтата. Кейти и Джинкс се справяха, но беше добре да има още един силен и опитен мъж в случай на нужда.
Дени беше станал по-сдържан, по-спокоен след отплаването и според Кат това беше така, защото той осъзнаваше, че най-после е на път за дома. Кат се питаше дали срещата на Дени със семейството му, което несъмнено не го одобряваше, би протекла с по-голям успех от собствените му усилия да постигне някакво помирение със сина си, Дел. Тази рана не беше зараснала напълно и Кат се чудеше дали изобщо ще заздравее някога.
Дени настоя да дежури от осем до полунощ, за да може семейството да вечеря заедно. Благодарение на него беше осъществена една вечеря, която Кат винаги щеше да си спомня. Никога не можеха да седнат тримата заедно около масата в салона. Разговорът засягаше всички хубави неща в отношенията им. Отдадоха се на спомени над бутилка хубаво калифорнийско каберне. Кат и Кейти се пренесоха в ранните години на брака си, когато Дел и Джинкс бяха малки, а баща им — амбициозен млад инженер. Джинкс пък имаше свои спомени от онези години. Смяха се за оня случай, когато тригодишната им дъщеря се беше качила на едно дърво и заспала в чатала на два клона. Страхуваха се да я събудят, за да не падне, но макар и трудно, Кат беше успял да се добере до нея. Така и не можаха да разберат как едно тригодишно дете се е изкачило толкова високо. Кат смяташе, че тази случка е ранен признак на решителността, която Джинкс винаги беше демонстрирала. Изпитваше гордост и удовлетворение от нейния интелект, красота и здрав разум и това му помагаше да компенсира разочарованието от сина си.
Към полунощ Кейти беше заспала, а Джинкс клюмаше глава.
— По-добре си лягай — каза Кат, като протегна ръка през масата и я постави на топлата й буза.
Тя изпълзя до него, мушна се под ръката му и постави глава на рамото му.
— Мисля да заспя направо тук — каза тя, притискайки се по-близо.
— Ти винаги заспиваше така. — Кат погали гъстата й великолепна коса. — Занасях те в леглото, когато ръката ми изтръпваше.
— Спомням си — отговори тя, — невинаги бях заспала.
— Не знаех това.
— Обичах да ме носиш до стаята ми и да ме завиваш в леглото.
— Аз също.
— Радвам се, че все още не съм в колежа — промърмори тя, — радвам се, че дойдох с теб и с мама на „Катбърд“. Не ми се щеше да ви изоставям, все още не.
Кат искаше да отговори, но гърлото му се сви. Джинкс наклони глава — беше заспала. Взе я на ръце и я занесе в предната каюта, където я зави с чаршаф.
— Ммм… — измърка тя, когато Кат отметна косата от лицето й. Целуна я по очите, както правеше, когато тя беше малко момиче, след което излезе и понечи да затвори вратата на каютата.
— Лека нощ — каза Джинкс.
Кат се засмя, облече една спасителна жилетка, наля си чашка кафе като противодействие срещу виното, и се качи в кабината да отмени Дени от кормилото. Вятърът беше благоприятен, с постоянна скорост и яхтата сякаш летеше през вълните. Кат си помисли, че усещането за скорост нараства значително, особено в тъмна нощ като тази.
— Не, благодаря, мистър Катлидж — отговори Дени на въпроса дали да го смени. — Нямам нищо против да продължа цялата нощ, ако разрешите.
— Не обичам продължителните дежурства — каза Кат. — Няма защо да се хабиш през първото си денонощие в морето, като караш две вахти. Пази си силата. Може да ти потрябва по-късно.
Пъхна се зад щурвала и го пое от ръцете на младежа.
— Пък и това е любимата ми вахта. От полунощ до четири. Прекалено стиснат съм, за да ти я отстъпя.