Владимир Колев
Бялата зима на аристократите
I.
Сънищата си имат своя логика. Понякога неправдоподобният сюжет лежи върху много стабилни формални правила на обикновения живот. И въпреки привидната си невъзможност звучи съвсем убедително.
Това беше едно от най-тръпните ми изживявания във временния друг свят. В него бях някъде около средата на тридесетте си години. От известно време този свят се обитаваше и от жена със сиви очи. В сивотата им прозираше като лъч или отблясък и нещо златистозелено. Според съня ние бяхме вече познати. Разговаряхме. В тези очи често четях насмешка, но добра, насмешка на някакво очакване. Кога ще се сетя?… — А какво трябваше да се сетя?
По едно време ми просветна. Това бяха очите на Барбара. Сивите очи обикновено са студени. А от нейните, може би поради добавения цвят, струеше хубава топлина. Някога това ме накара да се взра в тях. После огледах и разните други неща, които един мъж инстинктивно търси в жената.
Но това вглеждане беше доста отдавна. Така че очите от съня не можеха да бъдат очите на Барбара. Вероятно това бяха очи като очите на Барбара.
В отношенията си с жените не обичам завързаните сюжети. Затова при първия удобен случай обясних на моята позната какво си мисля, когато се споглеждаме. Тя въобще не се учуди. Даже се засмя и каза:
— Знам!
Промърморих нещо от рода:
— Брей, много пък знаеш… — а тя допълни:
— Очаквах го. И сега се колебая дали да ти кажа още нещо? Може да се окажеш неподготвен и да не ми повярваш…
— Карай, ще го преживея. Човек, като поживее, свиква да вярва в какво ли не… — направих се на великодушен аз.
Тя постоя мълчаливо, огледа ме и после бавно каза:
— Очите ми не са като очите на Барбара. Аз не ти напомням с нещо Барбара.
Аз съм Барбара!
Този път не се направих на великодушен. Обясних:
— Ти можеш само да ми напомняш за нея. Защото тя напусна по доста… недвусмислен начин света! — Забавих се, търсейки точната дума, която да не звучи зло, но да е достатъчно категорична и ясна. Колебаех се между „загина“, „катастрофира“, „уби се“…
— Барбара се утрепа. С парашут! В парашутизма не стават диагностични грешки — жив или умрял…
Умишлено употребих тази по селски груба дума — утрепа. Тя ми звучеше най-точно и категорично.
Моята позната бръкна в някаква чанта, извади снимки и мълчаливо ми ги подаде. Докато разглеждах първия кадър, чух само една дума:
— Оживях!
Върху поляна, закачени в единия си край за шипков храст, се бяха сгърчили, насукани един в друг два купола — на основен и запасен парашут. Под тях се долавяше релефът на нещо. Нещото се виждаше на втория кадър — неподвижно тяло. Каската не беше свалена от главата на това тяло. На другата снимка то беше гипсирано цялото. Следваха снимки без гипс. На всеки следващ кадър тялото беше все по-грозно и по-слабо. Долавяше се сянката на предстоящата смърт.
После идваше обратът. Сгърченият скелет постепенно добиваше нормалният си, човешки вид. Последна беше снимката на болнична пейка. Очите гледаха в обектива. В тях имаше безкрайна умора. Но вече имаше и живот!
Отново напомням — разказаното дотук беше сън.
II.
Доста се колебах, преди да тръгна срещу течението на времето. Годините си казват думата. Съществува естественият риск нещо да бъде позабравено, нещо, което е точно като факт, да бъде неточно възпроизведено като състояние. Ще трябва да се понасиля, за да предам неизбежната глупост на двайсет и тригодишния. Не ме разбирайте превратно — определено считам, че зелените години имат стойност в баланса на живота. В началото липсва опитът, действията са по-спонтанни. В душата още не се е напластил скепсисът, здравословен като лекарство срещу възможните неприятности. Но неизбежно икономисващ тръпки и състояния, които могат да бъдат изживени, само ако се отдаваш на живота, без да се занимаваш с двойно счетоводство. От позицията на сегашната си средна възраст, ако трябва да избирам между глупотевините на младостта или опита на натрупани години, без да се замисля, давам предпочитание на импулсивното начало.
Нещо повече. Минава ми през ума мисълта, че натрупването на опита, определян малко глезено като мъдрост, няма особен смисъл. Защото този опит нерядко влачи крак след своята най-елементарна полезност. Човек поукрасява спомените си — в тях той се вижда хем уж какъвто е бил, хем какъвто му се е искало за бъде. Тази двойствена същност на осчетоводеното минало изразява простата егоистична необходимост от постоянно самоутвърждаване.
Затова, ако хлапето, за което ми се иска да ви разкажа, на моменти започне да изглежда прекалено умно, не му вярвайте докрай. Имайте предвид, че тази история е разказана от мъж, прескочил четирийсетте.