Обърнах Барбара към себе си и я погалих по лицето. Дланта ми попи приятната му топлина. Тя ми се усмихна, но някак отнесено. Мълчеше. След малко ми каза с обикновен глас:
— Когато се приберем в града, искам да ме заведеш да видя катедралата ви. Отгоре изглежда като приказка.
Обичам полумрака на църквите. Той сигурно се свързва с мистичната същност на душата. И с онаследените инстинкти от годините, когато сме ходели боси по покрити с роса поляни. Когато сме смърдяли на пот и това не ни е притеснявало.
Но не проумях връзката между казаното от мен и желанието на Барбара. Нищо. Ще я заведа където иска. После ще разбера и защо го е поискала.
А тогава направих очакваното от мен. Отведох момичето зад едни гъсти храсталаци. Дълго се целувахме, плътно притиснати, задъхани. По едно време усетихме, че ако не спрем, прескачаме бариерата на целувките. Костваше ни усилие, но успяхме да се отлепим един от друг. Нямаше как. От другия край на поляната вече ни викаха и насмешливо подсвиркваха.
И сега съжалявам, че тогава не поддадох на импулса, който ни блъскаше отвътре. Двама се търкалят зад храстите. Двадесетина подсвиркват. Какво толкова? — Любов и музика…
Просветление с по-късна дата: Ако бях проявил здравословната лудост, беше много вероятно след известно време Барбара да не е в състояние да играе на „скочи отвисоко“. Защото щеше да й предстои да се занимава с най-увлекателната за една млада жена игра — с жив и смеещ се на всичко, малък човек.
Хипотеза! Но тогава, зад храстите, още не бяхме дозрели един за друг.
Остава кармата. Било й е писано да изживее секундите с разширени очи. Когато земята, въртейки се, е фучала срещу нея.
V.
Другото усложнение се наричаше Елизабет. Добре й бяха избрали името. В нея имаше нещо от царствеността на коронованите й едноименнички. Би било нечестно да говоря лошо за нея. Бети беше един добре организиран човек с ясни виждания по всички възможни варианти, които бъдещето можеше да й предложи. Беше една такава, много уравновесена. Не очакваше от живота чудеса, а стабилни перспективи.
Запознахме се преди малко повече месец на някакво събиране, на което попаднах почти случайно. През последните три денонощия бяхме нанасяли с няколко приятели въглища в мазето на една детска градина. Като взехме парите, първо отидох да си купя черните дънки и карираната риза. Тогава такива радости не се намираха под път и над път. По някаква много сложна верига бях достигнал до моряк с търговски нюх. Благодарение на удачно протеклия пазарлък получих като добавка и черна, широкопола шапка. Застанах срещу огледалото. Здрава, мъжка фигура. Едно към едно — американски каубой. Т.е. човек, който се занимава с крави.
Не знам как са гледали в ония години в Щатите на краварите си? Но тук, в родината България, да си облечен като каубой беше шик.
В онази вечер за пръв път сложих на главата си шапка, различна от униформените на училището и казармата. На незапознатите с обстановката от ония години може да се стори странно, но попадах в леко пикантна ситуация. Рискувах да ме спре старателен служител на реда и да ме помъкне към районното. Където да ми свалят от главата не само шапката, но и това под нея. Не говоря лошо за тогавашната народна милиция, тя не сваляше скалпели, а само стрижеше. С възпитателна цел — пазеше ни от разлагащото влияние на Запада.
Тук имаше тънък момент. Ако бях облечен с обикновен костюм, можех спокойно да си сложа широкополата шапка. Ако носех само дънки и риза, пак нямаше проблем. Проблемът възникваше от пагубното съчетание дънки, карирана риза, широкопола шапка. Прекалено вадеше очи аналогията с американските селски пролетарии. Връх вземаше патриотичното съображение — да приличаме на себе си, а не на американците.
Имах среща с Джоко — заядлив сърбин, добър приятел. Беше ми обещал да ме заведе на едно интересно събиране. Джоко ме огледа и кимна одобрително:
— Не ти ща главата, ама шапката ми харесва.
Промърморих му разяснително:
— Оттук нататък двете вървят комплект. Аз пък си харесвам и главата, и шапката.
Влязохме в добре поддържана кооперация в центъра на града. Когато спряхме на четвъртия етаж, дочухме откъм вътрешността на единия от апартаментите стон на саксофон. Любовната мъка, която той изплакваше, беше толкова естествена и покъртителна, че неволно се заслушах. Позвънихме. Зад входната врата се показа Елизабет. Беше облечена с костюм в приглушен гълъбов цвят, който очертаваше, ако ползвам едно гастрономическо сравнение, апетитна, но стегната фигура. В облеклото й имаше стил — без грам показност, но качеството му просто личеше.