После, когато върнах назад кадрите от запознаването ни се уверих, че съм се спасил да не попадна под общия знаменател именно защото слушах саксофона и я огледах с малко равнодушен поглед.
Кимна бегло на Джоко, явно бяха повърхностни приятели. Прие целувката по бузата като неизбежна, протоколна любезност. Аз й целунах ръка, като знаех, че тя гледа разсеяно над главата ми. И я ухапах — леко болезнено, по кожата над прегъвката на пръстите. Инстинктивно сви ръка и я отдръпна. Погледна към мен, но аз разглеждах табелката на вратата.
В онази вечер дънките, ризата и шапката свършиха работа. Получих достатъчно внимание от нежната половина на присъстващите. Имаше и подканващи погледи, винаги ги е имало. Жените поначало гледат подканващо. Но мъжете, често пъти от леващина или по милион други причини, не им реагират.
Две денонощия и половина не бях спал, бях блъскал с количката като копач на Суецкия канал. Мислех да остана около час и да се прибера да си легна. Номера с ухапването го направих ей така. Елизабет определено не принадлежеше към жените, с които виждах смисъл да търся допирни точки.
…Понякога не прецизирам думите си. Този израз, с допирните точки, не предизвика ли у вас асоциацията с онзи, задъхания допир?… А исках да кажа друго.
Сбирката беше колегиална, а момичетата бяха повече от момчетата. След малко танцувах някакъв изтръпнал блус с Надя — човек от тия, с които можеш да се държиш нормално още от втората минута. Набързо получих информация за домакинята. Или официално, Елизабет, или — Бети! Без Лиза, Елиза, или някаква друга производна! Тогава просто не реагира на обръщение. Чешит е. Не е лош човек, но налага правила и ако излезеш извън тях, не реагира. Независимо дали си колега, познат, преподавател или какъвто и да е. Модерен вариант на класическа шопкиня.
Естествено, има си приятел. Не е онзи, гърчавият, който се върти покрай нея. Той е нещо като личен телохранител. Или — „донеси-отнеси“. Братовчед от прованса, верен до гроб. Филолог. Последното беше казано почти с презрение. Приятелят й не присъства. За около два месеца е на някакъв стаж в Москва. Ще се женят догодина. Баща й е професор-медик, майка й — доцент пред професура. А родителите на приятеля й са: баща, професор-медик, майка завеждаща клиника по… Познайте какво учеха Бети и приятелят й?…
Това не ме интересуваше чак толкова. На два-три пъти погледите ни се засякоха и разсеяно се опипаха. В нейните очи имаше основно сдържана любезност. Знам ли какво е имало в моите?
Ядохме сандвичи с Надя и си говорихме. Бях гладен, но изядох само четири радости с шунка. Благоприлични комплекси на провинциалист, стигнали до категоричната програма на рефлекс — да не изглеждам като елементарен любител на авантата. След третия танц решихме… Апартаментът беше голям. Изнесохме се в някаква стая в дъното на коридора. Надя излезе, за да донесе бутилка шампанско, защото имала идея. После…
Ще бъда доволен, ако не ми се смеете. Пък, ако искате, смейте се… Ами, заспах. Потънах! На другия ден Надя ми разказа, че се опитала да ме събуди. Включително и по начини, от които се будят и умрелите. Останал съм жив, но спящ.
Наистина бях преуморен. Но по някое време все пак започнах да се свързвам със света. Зад притворената врата се чуваха думи, които явно се отнасяха за мен.
— … Ще го събудя да си ходи. Няма работа тук! — чух гласа на гърчавия домашен пудел. Тази порода много старателно си пази дома. И обича да джавка.
— Остави го да си доспи. Няма да остане да живее тук, я… — с насмешлива досада го посъветва Бети.
— Как ще го оставя? А после какво ще обяснявам на Чаво? Останала си сама, през нощта, с този навлек? — не мирясваше пуделът.
— Как така сама? Нали и ти си тук? Най-старателният пазач на дома. Вживял си се в къщата като хлебарка… Колко пъти съм оставала само с теб, пък ти не се тормозиш как ще изглежда това в очите на Чаво.
— Аз съм друго. Аз, за теб, нали знаеш?…
— Знам. Знам… Хайде, отивай да си лягаш. И недей да слухтиш зад вратата.
Пуделът изръмжа нещо недоволно и провлече стъпки нанякъде. А Бети влезе в стаята. Затворих очи. Тя приседна до мен и попита:
— Чу ли диалога с братовчеда?
Без да отварям очи, отвърнах:
— Наистина бях заспал дълбоко. Не знам дали съм хванал началото.
— Няма значение. Началото и края не се различават особено. Защо ми ухапа ръката?