Колко е приятна тръпката на събуждането… С удоволствие присвих мускули и усетих свежия приток на кислород по цялото си тяло.
— Дай ми няколко минути да се разбудя и няма да ти създавам проблеми, ще се изнеса. Колко е часът?
— Три и петнадесет. Напротив, няма да се изнесеш. И то не защото толкова ми трябваш, а защото не искам хлебарките да командват вкъщи.
— Става. Може ли един доуточняващ въпрос? Ще предизвикваме ли интензивна циркулация на кръв в организмите си? Така по-добре бих заспал за втори път…
Бети се засмя. Имаше сипкав смях.
— Попитах те защо ме ухапа по ръката?
— Миришеше ми на нещо хубаво. Исках да я опитам и на вкус.
Отново се разсмя. Такава строга и официална, а така хубаво се смее… Зад прозореца заничаше рогче от луната. Ръката ми сама, без да й нареждам, погали крака й над коляното.
— Искаш ли един съвет? Свали си ръката и се настрой за спане, без да мислиш за интензивни циркулации на кръв. Нито на твоята, нито на моята — с равен глас каза Бети.
— Нали може да я задържа за малко? В пасивно положение. Докато измисля варианта как да я сваля по-непринудено, без да пострада мъжкото ми достойнство.
— Можеш да се почешеш по главата. Всички славяни го правят съвсем естествено — предложи с иронична готовност тя.
— Да, ама женският свят ми се подиграва, че съм имал нещо турско в кръвта си. Не знам как ще се получи…
— Тогава си поглади брадата. Но не се прави повече на улав — с доста по-твърд глас ме посъветва Елизабет.
Усещах с нещо под кожата си, че настойчивостта й е насочена колкото срещу мен, толкова и срещу себе си. От устните й се носеше дъх на шампанско. Почти бях сигурен, че мога да продължа, а междувременно главата ми щеше да роди необходимите аргументи. Но свалих ръка и седнах. Погалих я по лицето.
— Ето, виждаш ли колко съм разбран?
И станах бързо. Защото не бях сигурен дали въобще ще успея да отлепя, ако още малко се помотая.
Бети мълчаливо ме изпрати до вратата. За момент си представих как я притискам в ъгъла. Усещането беше толкова осезаемо, че веднага го изтрих от съзнанието си. Защото от такива видения ръцете сами тръгват. И трудно спират. Цялото ми благородно кавалерско държание дотук би отишло на кино. Все пак я целунах — по ухото. Е, и там я ухапах. Културно. Улових погледа й. Обичам да ме гледат така…
Зад ъгъла на коридора се дочу недоволното пръхтене на пудела. Животинчето не бе устояло на изкушението на любопитството. Какви ли ще ги мъца сега на стопанката си?
Булевардът беше току-що измит. В матовата чернилка на асфалта се отразяваха, като малки луни, уличните лампи. Поех с пълни гърди свежия нощен въздух и без да се ослушвам, поех към общежитията. При мъжко ходене имах някъде около час път. За лукса, наречен такси, даже не помислих.
На другия ден Надя ме засече пред университета. Пихме кафе. Тя ми разказа за снощните си безуспешни процедури по разбуждането. Понеже употреби тази докторска дума, аз пък изказах пожелание — щом ще става лекар, то поне да не е анестезиолог. Ако не може да върне на този свят един обикновен сънливец, какво ли би правила с един упоен на операционна маса, например? Най-вероятно е да му даде директно направление към председателя на БКК. Попита ме какво е БКК и кой е председателят? Обясних — БКК е Божествена контролна комисия, а председател е естествено Свети Петър. Надя се засмя и не се обиди. Призна, че май няма големи амбиции в занаята. За разлика от общата ни позната, която вибрира от кариеризъм.
Така си говорихме известно време, а после аз си погледнах часовника и обясних, че ми е време да тръгвам. След протоколната целувка за довиждане тя задържа ръката ми.
— Няма ли да ме попиташ още нещо? Например — кога съм свободна? И не искам ли да пием пак кафе, но с развитие?
Направих се на завеян. Това поне добре ми се удава, защото просто съм такъв. Казах, че съм чувал за дълго и късо кафе. Даже за кафе с райбер знам, но за кафе с развитие за пръв път чувам. Разбира се, не очаквах да ми повярва.
— Кафе с райбер е първата фаза на кафе с развитие — просветли ме тя.
За да покажа, че съм добро момче, я целунах по бузата и обещах:
— За домашно ще осмисля дадената от милейди информация. И непременно, все някога, ще дам отговор.
— Ясно. Снощи не е трябвало да проявявам хуманизъм към спящия, а здрава женска настойчивост. Ей, ама ти и Бети — а? — внезапно се сети тя. — Слушай, от това нищо няма да излезе. Нито тя е твой тип, нито ти — неин!
Знаех, че е права. Но имах и спомен за едно рогче в нощното небе. За един поглед на вратата. И за едно коляно, о което беше залепнала ръката ми…
След няколко дни ми дойде на гости Джоко. Огледа мизерната обстановка.