— Брато. Без да съм социален експерт, нито пък дизайнер по вътрешно обзавеждане, мога веднага да различа стая на общежитие от която и да е друга стая. Дори и да ме доведат със завързани очи.
— Да бе… Точно експертни познания трябват, за да ги разграничиш. По какъв случай насам?
Джоко беше оправно момче. Движеше бизнес с някакви армирани шлаухи, които идваха по неведоми пътища неизвестно откъде и отиваха неизвестно къде. Доходите му бяха над всякакви мислими студентски стандарти. Имаше усет към парите и знаеше как да им се радва.
— Ова госпожица, царствената Елизабета, нема нищо против да се видите. Но ме предупреди да ти кажувам да си не вириш носот. Оти може да ти го натрие — Джоко говореше доста чисто български, но понякога обичаше да дава послания и поучения на родния сръбски.
— Ама пък и ти си един вестоносец… Не можа ли да ми го кажеш малко по-изискано? Става въпрос все пак за нещо като любовно послание… А ти ми говориш за натриване на навирен нос…
— Искаш ли един приятелски съвет? — премина на български Джоко. — Отнеси се към това не като към любовно послание, а като към оферта! И то — добра оферта… — и демонстративно се облиза.
Взех телефона от Джоко, но не изтърчах веднага да й се обадя. Макар че ми се искаше. Обадих се след два дни от уличен автомат. Няколко минути си бърборихме общи приказки. Зад мен вече стояха трима чакащи. По едно време мъжагата в дочените дрехи ми предложи на висок глас:
— Приятелче, нещата при вас оттук нататък не са за телефон, а за креват. Защо губиш времето на госпожицата, а и нашето?
В слушалката тихо прозвуча смехът на Бети. Попитах:
— Дали да не послушаме добрия човек?
Бети не се направи на интересна, а нареди:
— Идвай!
Докато трамваят ме лашкаше към дома й, пред очите ми се мяркаха кадрите от онзи френски филм. Как се казваше? Няма значение заглавието… Когато двамата се измъкнаха от блъсканицата на излишните хора край себе си и без да се занимават много-много с анализи, бързо започнаха да се разсъбличат един друг. Хубава сцена. Дали същото ме очаква в дома на Бети? Дали, без много-много да се ослушвам, да не я притисна още в антрето? От друга страна, обичам точно в такива случаи да не бързам, а да…
Първото нещо, което видях още с влизането: Кралицата се беше погрижила за външността си. Малко бледо червило на устните; блузата й беше току-що изгладена — чувстваше се характерната миризма на топъл плат. В същото време в очите й имаше нещо… непривично за нея. Което тя се опитваше да прикрие и то толкова старателно, че се беше изписало на физиономията й. Все пак контролираше добре гласа си, говореше спокойно и подчертано… дружелюбно.
— Ела в хола. Седни. Ще пиеш ли кафе?
— Кафе със или без развитие?
— Това пък какво е?
— Попитай Надя. Онзи ден тя ми разясни някаква теория по въпроса. Всъщност искаш ли да отидем заедно до кухнята и докато правиш кафето, да си говорим?
Нямам никакви претенции, че съм кой знае колко аналитичен по отношение на жените. По-скоро се оставям да ме движи вътрешният глас. И не правя нищо, когато усетя вътрешно мълчание. Но тогава усещах флуидите. Пъкаха.
Кухнята беше като стопанката си. Подредена като аптека. Докато Бети търсеше пакета с кафето, я погалих по бузата и преди тя да направи каквото и да е, седнах. И за да не се получи пауза, я подсетих:
— Забрави да ме целунеш на вратата. Поне като Джоко, приятелски. Неангажиращо.
Тя ме мярна изпитателно. И изтърси, почти грубо:
— Дяволът ме накара да ти пратя парламентьор. И сама да те извикам вкъщи.
— Горкият дявол… Що лоши неща се правят без негово знание и с неговото име като оправдание. Е, не чак толкова много, колкото в Името Господне…
Елизабет не реагира на репликата ми, а мълчаливо продължи да се занимава с кафето.
— Искаш ли да изслушаш един хамлетов монолог на съмнения и терзания? И — ако пожелаеш — да вземеш отношение по повдигнатите въпроси?
Тя кимна, без да ме погледне. Прозорецът беше обърнат към вътрешен двор. Пред него жълтееха в пъстрожълто листата на две тополи. Гледах към клоните.
— Появява се преди няколко вечери някакъв… тарикат. Ефектно опакован, с амбалаж, който не се намира по магазините. В държанието му има приятна доза провокация. Но без да е все пак нещо особено. Отначало го гледаш с ограничен интерес и лека симпатия. Подсъзнателно си имаш едно наум — светът е пълен със симпатични провинциалисти. После, още преди да успееш си направиш спасителната автопсихоанализа, вдяваш, че изпитваш към него нещо като греховно желание.
— Може пък да е само това, дай Боже — подчертано в мой стил вметна Бети.