— И сега се чувстваш неприятно неуверена. Освен провинциалиста с външност на каубой в твоя свят има и нещо съществено. Чавдар. Хубав ли е?
— По-висок и по-хубав от теб! — с явно удоволствие поясни Бети.
— Приемам го и не се тормозя от това. Има сума ти мъже, по-високи и по-хубави от мен. Но явно има нещо, което все пак ме класира на добра позиция в царствените очи. Няма защо да се опитваме да го определяме какво е точно. Трябва да приемем, че просто го има. Какво ще правим с него, а? Като имаш предвид колко пъти досега се удържам на кътни зъби да не те награбя. А направя ли го, няма да ти дам да се отлепиш от мен, докато не чуя оная въздишка, накрая, след най-приятния физически труд…
Не трябваше да й говоря по този начин! Искало ми се е това да звучи като пародия, която предизвиква разтоварващ смях и помага да се излезе от положението. По едно време си дадох сметка, че така само си паля фитилите и вече няма да мога да се удържа. Но Бети май не се сърдеше. Защото просто предположи:
— Не прекалихме ли с анализите?
И престана да се занимава с кафето.
Още в коридора се повтори нещо от оная сцена от френския филм. Не допусках, че в мен имало толкова грубост, но и тя се държеше по същия начин. Изливахме беса си един към друг един в друг.
Можеше да се държи както си иска. Но въздишката беше истинска. Така, както исках да я чуя…
Кралицата се оказа ясен, читав човек. И въобще не се превземаше. С нея можеше да се говори нормално. Нехарактерно за аристократичната си порода, обичаше да се върти из кухнята. Изпипваше такива сладкиши, на които беше немислимо да устои един вечен гладник-студент. После пък мен ме удряше сладкото и… цикълът се затваряше.
Сериозни проблеми ни създаваше пудела с прекалено развитите си инстинкти да пази къщата. Когато усети накъде вървят нещата, той просто отказа да излиза, за да не освобождава терена. Стоеше затворен. Ако се засечехме по коридора, бързо хлътваше с ръмжене във вратата на стаята си. Но щом влезехме при Елизабет, все намираше начин да ни трови. Ту телефонът започваше да дрънчи, ту възникваха спешни проблеми, които налагаха тя да отиде при него.
Всяка връзка първоначално си има етап, когато влюбените обичат, също като нормалните хора, да ходят на кино. Или на разходка. Или просто да си бърборят. Но едва след като излеят насъбралата се тръпна лудост. Най-елементарното условие за това са стаята и леглото. А пуделът ни правеше постоянно сечено.
Опитах и варианта с общежитието. Нямаше проблем, в заявеното време стаята беше освободена.
Споменът за този ден не е от приятните.
Бях се постарал и бях пооправил бардака. Доколкото можех. Леглата с изпънати одеала, дрехите подредени… Даже на масата до прозореца се мъдреше ваза с червени рози.
Посрещнах Бети на спирката. Разбирах, че идеята не й харесва и даже малко я притеснява. Бърборехме си уж непринудено, докато влязохме в стаята.
Срещу нас, в прозореца, блестеше следобедното слънце. Във въздуха плуваха ефирни, но добре видими прашинки. В този момент видях мизерията през нейните очи. Тя се обърна и през рамо, категорично каза: „Не! Тука — никога!“
Отидохме до близкото заведение. Пихме отначало кафе, а после — кафе с коняк. Мълчахме. По едно време тя постави ръка върху моята.
— Моля те, не ми се сърди! Разбирам, че си принуден да живееш така. И повярвай ми, от това не ми падаш в очите. Но втори път не ме кани там! Ще видим какво мога да направя с хлебарката. И той трябва да ходи на лекции. Все ще намираме някакви луфтове. Пък и нали знаеш, крадената любов е по-сладка…
Срещахме се още два-три пъти у тях. Но хлебарката-пудел все пак постигна своето. Усещахме, че губим желание да насилваме нещата. И леко охладняваме един към друг.
Един следобед позвъниха от портиерната. Телефонът не работеше и тръгнах към асансьора. От него излезе Нено.
— Долу те чака някакъв чичка.
— Познаваш ли го?
— Не. Но имам съмнение, че и ти не го познаваш. Изглеждаше ми леко притеснен. Абе, знаеш ли, че имам работна хипотеза кой може да бъде?
— Голям хипотезник си…
— Ние, физиците, често работим с хипотези. И обичаме да хипотезираме. Особено за чужда сметка.
Споделях с него как вървят нещата край мен. Макар че му ръмжах, то беше от лошотията на характера ми. Иначе наистина го чувствах приятел и го обичах.
Чакаше ме мъж около петдесетте. От пръв поглед личеше приликата му с Елизабет. Но в излъчването му нямаше нищо наежено, противно на получената информация. Това беше добре за начало.
— Здравейте. Можете да не се представяте. Досещам се кой сте. Предполагам и за какво идвате…
Засмя се. Ето от кого беше взела Бети сипкавия си смях.