Докато отговарях, бащата на Бети кимаше с разбиране. Без грам възмущение или подчертана добродетелност.
Изпихме по два коняка. Поговорихме си. За някои неща намерихме общи позиции. За други проумяхме, че никога не бихме се разбрали. Но когато се разделихме, ми беше симпатичен почти като приятел.
Определено имаше полза от тази среща. Пуделът вече нямаше право да джавка. Това го обезвери и той престана да си пази къщата. С Елизабет се виждахме без проблеми. Даже ни се случваше да не стигаме до леглото, а да ходим на кино, да се разхождаме. Или просто си говорехме.
Но наближаваше времето, когато Чавдар трябваше да се прибере от Москва.
А в това време се появи и Барбара.
VI.
Бях се успал, но когато пристигнах пред кабинета на катедрата по Средновековна история видях, че няма за какво да се притеснявам. Или по-точно, мога спокойно да се притеснявам само за изпита.
Четирима колеги чакаха пред вратата и трескаво, глупаво и безсмислено ровеха за кой ли път из учебниците. Отстрани, на пейката, беше седнала Наташа и четеше вестник. „Сателит“. Преди да я попитам може ли да надзърна в него, тя обяви:
— Внимание, колеги! Появява се известният столичен журналист, авторът на статията, потресла цялата интелектуална общност на историческото факултето, самият…
Промърморих й интимно:
— За какво плямпаш? — Но вече се досещах.
Наташа беше бивша медицинска сестра. Щастливо омъжена. Така си мислела първоначално. После й писнали и отмилели и мъж, и сестрински задължения. Зарязала всичко и записала история. С изпитите се оправяше безпроблемно, ала пак изживяваше криза. Терзаеше се, че отново е хванала в грешна посока. Но не си го изкарваше на другите. Напротив. Беше мила душа, макар и малко заядлива, което ни сродяваше. Поради участието си в някакъв самодеен театър обичаше да пародира роли на високопарни госпожици.
…Още когато чу първите й думи, сънливецът разбра, че статията му е излязла. Хлапето поддаде на суетната тръпка. Беше си виждало вече на няколко пъти името из вестници, но написаното в тях не можеше да мине за нещо особено. Просто му трябваха пари. Виж, да изгрее в „Сателит“, това беше вече друга марка бира…
Грабнах вестника от ръцете на Наташа и започнах да ровя из него. Тя ме посъветва майчински:
— Отвори на средните страници. Там си.
Премаля ми. Нещо почти като оная тръпка. Прав е австриецът със сецесионните мустаци — Фройд. Всичко на този свят е вързано по-някакъв начин с либидото. И всяка силна реакция тръгва от това коренче.
Бяха включили целия илюстративен материал, който им бях дал и даже бяха добавили факсимиле от „Танцът на Мериам“2. То пък не беше точно на мястото си. Текстът, от първо поглеждане, изглеждаше така, както бях го написал. Плъзнах бърз поглед по редовете. Имаше един-два, леко пипнати от нечестивата редакторска ръка абзаци, но общо взето беше добре.
Как хубаво може да започне един ден…
Нещото, което леко ми разваляше пейзажа, беше киселата физиономия на Ганди — един от чакащите колеги. Беше се обзавел с този прякор не поради добро познаване на философията на известния индиец, а защото беше дребен и недохранен. Не обичах да се засичам с него. Където и да е. В първи курс влязохме заедно на един от изпитите. Беше обявил, че е прошнуровал от кора до кора трите книги-тухли — за Рим, Гърция и древния Изток. И на висок глас, скромно беше обобщил, че е готов за отличната оценка, която неизбежно заслужава. Аз четох от доста по-синтетичен източник — учебника на професора, шеф на катедра. И не три месеца, а две седмици. Ганди отнесе тройката, а аз — отличен. Оттогава откровено ме мразеше. Особено след моята интерпретация на случилото се — че катърското трудолюбие е присъщо на нищите твари. Че и тройката е достоен резултат за един зубър, братовчед на катърите по майчина линия.
Съзнавах, че днешната статия е пирон в сърцето му. Но признавам, въобще не усещах в себе си свещената спазма на милосърдието.
След малко от дъното на коридора се зададе Денди попа. Можеше да се очаква… А аз бях избързал да се зарадвам, че денят бил започнал така хубаво… Мина покрай нас, поздрави ни подчертано академично със „Здравейте колеги!“ и хлътна в кабинета.
Боже, Боже, защо с едната ръка даваш, а с другата вземаш? Защо изпрати този твой хулител да ни мъчи душите? Вярно, че сме грешни — то кой ли студент не е?… Грешни, ама не чак толкова, че да заслужим това наказание…