След малко асистентът се показа от вратата:
— Трима колеги да заповядат!
Влизах на изпит пръв или последен. Нямаше за какво да се размотавам. Бутнах пред себе си Наташа. Тя се опита да се опъне, но аз й изръмжах в ухото:
— И да се ослушваш, и да се дърпаш — няма да цъфнат налъмите. Напред, пък каквото има да става, ще става…
Оказа се, че трети желаещ няма. След кратък дебат пред вратата все пак се намери още един омърлушен смелчага. Влезе Ганди и подчертано сервилно поздрави Денди попа. Асистентът му се усмихна окуражаващо и Ганди грейна.
Картината беше ясна. На всички им се искаше да дойде академикът. И се надяваха на някакво чудо. Или по-точно — не можеха да приемат нещастието си с подобаващо мъжество.
Меки души… Хуманитаристи! Май не беше чак толкова неправ този човеколюбив душегубец Нено. Тогава, първия път, когато се запознавахме и делеше студентите на породи… Всъщност всеки расизъм си има някаква рационална жилка. Иначе не би хващал корен.
Въпросите ми се случиха средна хубост. Във всеки случай не бях хлътнал в яма.
Седнах и започнах да нахвърлям върху листа това, което първо ми идва в главата. После щях да подреждам, оглаждам. След десетина минути се бях успокоил. Основните неща вече ми изплуваха. И тогава добрата душа Наташа си отвори устата. С класическа усмивка на импресионистична кокотка, тя попита попа:
— Извинете, четохте ли статията на колегата? Много е интересна…
Денди я погледна поучудено.
— Каква статия? От кой колега?
Глупачето Наташа ме посочи:
— Ето, този колега. Много е хубава. В „Сателит“. — И му занесе вестника, отваряйки го на вътрешната страница.
Асистентът първо ме огледа. В погледа му определено липсваше симпатията, облъчила преди малко Ганди. По-вероятно си възпроизведе броя на черните точки, които бях натрупал при него. Зачете.
Продължавах да пиша, като отвреме-навреме поглеждах към стъклото на прозореца, в което се отразяваше съсредоточената физиономия на бившия семинарист.
След десетина минути внимателно обследване на статията той отмести вестника, загледа се в една точка пред себе си и замислено каза:
— Много е важно едно издание да ползва компетентни консултанти-специалисти. Които да рецензират подадените материали. Иначе по страниците му се появяват какви ли не писаници… Жалко за „Сателит“… — завърши със състрадателната нотка на касапин, който безкрайно много съжалява телето, на което след малко ще отреже главата.
Наташа, благодаря! Кой те би през устата да се обаждаш?!…
Все пак се постарах да се направя, че не разбирам за какво се отнася състраданието му. И продължих да пиша и зачертавам в листата пред себе си. Но настроението ми падна с няколко градуса.
Защо ли не започва изпитът? Мина половин час от влизането ни, четиридесет минути, петдесет…
Академикът влезе с характерната си, бодра старческа походка. И той ни поздрави със: „Здравейте колеги!“, но в стаята стана по-светло.
Ето защо Денди не започна да изпитва! Академичното величие няма вяра на чирака и това е хубаво. Ако си събера ума, ще мога успешно да лавирам между двамата. Защото Попът няма да започне да размахва ръце, а вероятно ще опита с един, примерен удар, да ми отнесе главата. Сега е много важно академикът да види статията. Може би ще е по-добре да не я чете, но ще е хубаво да я види. Ако започне да чете, може да намери някаква фактологическа грешка. Макар че… едва ли? Асистентът сигурно ще се заяде за някоя интерпретация на фактите?…
Дядото придърпа стол с протрита тапицерия към бюрото, седна и започна да вади някакви папки от чантата си. Подкани, без да гледа към нас:
— И така колеги — кой? Хайде де…
Колкото от Денди попа лъхаше злоба, точно толкова спокойствие лъчеше от дядото. Сега трябваше да се оформи пауза, за да стигне академикът до вестника. Наташа започна да събира листовете пред себе си. Убодох я с поглед: „Трай още малко!“ В това време дядото я погледна с добри очи:
— Започваме ли, колежке?
Наташа му се усмихна свалящо:
— Още няколко минути и съм на линия. В това време можете да погледнете статията на колегата. Много е добра.
Усети се. Първия път не трябваше да я навира пред очите на Денди, но сега академикът трябваше да я види.
Денди промърмори под нос с внимателно дозирано, добродушно назидание:
— Писаници на студент, който не е използвал добре времето си. Вместо да чете и се подготвя за изпит, е тръгнал да сее дилетанщина.
Опитваше да ме впрегне. Да си изтърва нервите, да започна да се оправдавам и да обяснявам. Не беше познал! Мълчах и с огромен интерес разглеждах мухата върху стъклото на прозореца. Не можех да си позволя да поддам и да му отредя ролята на съдник.