Дядото се пресегна, взе вестника и намести очилата. По едно време почеса върха на носа си като селски пияница. Но четеше с интерес. Свърши, позамисли се малко и след това отново се загледа в написаното. Затвори вестника.
— Хайде, колежке, започваме ли?
„Дай някакъв знак бе, човек! Хареса ли ти? Много ли кусури му намери?!“ — ми идеше да му кажа. Но дядото подмести вестника.
Изпита на Наташа изгледах като водевилна пиеса. Беше доста… тъничка. Ловко и артистично се плъзгаше по повърхността на фактите. Дядото го усещаше, подсмихваше се, но си мълчеше. Какво пък? С познания на такова ниво от нея ставаше добра гимназиална учителка. По средата на третия въпрос я погледна добродушно:
— Петица стига ли ни, а колежке?
Нали ви казах, че прякорът му беше Тео петака?
Наташа го погледна почти любовно:
— Щом така сте преценили… — И започна, без да бърза, да си събира нещата. Явно искаше да остане и да ми бъде второешалонна зашита. Добро човече. Само дано не направи пак някоя беля, вместо да ми помогне. Че и така става понякога…
Нямаше за какво да се ослушвам. Седнах от другата страна на масата. Дядото не обели зъб за статията.
— Слушаме Ви, колега.
Започнах по първия въпрос. Нарочно оставих малко капанче, подминавайки факт, на който задължително трябваше да се спра. И Денди попа клъвна. Усмихнат почти нежно, той се осведоми:
— И така, какво пропуснахме да кажем, а колега? Нещо основно, без което отговорът е добър по форма, но ужасно непълен.
Дядото ме погледна с умерен интерес — ще съумея ли да се отдумам?
Бях правил няколко пъти този трик. Ясен ми беше като психическа реакция на другата страна.
— Ако става въпрос за… — И доста детайлно навлязох във факта. А завърших с обобщението: — Не вярвах, че точно този акцент заслужава такова внимание. Но както прецените, вие сте екзаминаторите. Във вас е секирата на правосъдието… — Умишлено използвах високопарни думи. Доцентът обичаше да се изразява по този начин.
Академикът ме погледна развеселен и сподели с асистента си:
— Колегата май ни оценява като задружна касапска дружина. — И добави: — Момче, продължи по втория въпрос…
Денди повече не се обади. Не искаше да хаби патроните напразно. Чакаше ме на пусия за статията. Само че изпускаше момента. В това време оценката трябваше да бъде поставена.
Не, усети се, макар и не на място. Когато академикът посегна към книжката ми, Денди каза:
— Един момент, шефе. Колегата е използвал доста некоректно позицията си на представител на факултета с дилетантската си статия. Която определено ни злепоставя. Справедливо е този факт да бъде отразен в оценката му.
Дядото го погледна леко укорително. Както баща гледа глуповат, но любим син:
— Айде, айде, справило се е момчето. Като популяризация статията е направо добра. Добре е уцелена и разумната мярка на научната аргументация. Тя не тежи — материалът е смилаем за един интелигентен човек, който се интересува от история. Какво толкова искаш от него?
— За Халкокондил3 направо не е прав. Откъде-накъде ще ми лансира тезата, че той бил твърдял, че византийската цивилизация след падането си под османска власт нямала шанс за оживяване. Вярно, че поради обективно стечение на обстоятелствата тя слиза от историческата сцена като основен фактор, но са били възможни и други, регенеративни варианти! Интерпретацията на колегата е пантюркизъм и долен протурски национализъм. Ние обективисти ли сме или лукова глава?
Изпроси си го. Вече не биваше да мълча!
— Допускам, че някои от нас са обективисти. А други — лукова глава. Византийската империя е най-същностната цивилизация и в Европа, и в света столетия наред. Но тя изчерпва своите възможности на развитие. Именно затова, съвсем закономерно, бива пометена от младата, варварска цивилизация. Вярно е, че преди това, при Палеолозите, е съумяла да се изправи след нокдауна, който кръстоносците й нанасят. Но ударът на Мехмед Фетих4 е вече…
— Нокаут! Кажи го с тази думичка, щом ползваш боксова терминология — лукаво предложи академикът.
Но асистентът не мислеше да се предава:
— Халкокондил, макар и византиец, обръща по-голямо внимание на развитието на османската държава. В писанията му не прозира никакъв патриотичен мотив. И е необективен, неточен по отношение на фактите. А Вие, колега, се опирате на него като на морален императив от последна инстанция…
— Досега грешникът бях аз, а сега вкарахте в кюпа и Халкокондилос.
4
Мехмед II Фетих /1430-1481 г./ — османски владетел, организирал успешно превземането на Константинопол през 1453 г. Б.а.