— Халкокондил!
— В транскрипцията на собствения си език е Халкокондилос! Нормално е да не му преправяме името. Но не това е най-важното. Патриотичните подбуди почти сигурно предпоставят субективизъм в оценката. Халкокондилос вижда състоянието на нещата такива, каквито са. А не каквито биха искали да ги видят съвременните му патриоти-византийци. Оперирате вече не с категории от историята, а от морала. Които не подпомагат анализа на процесите…
— В случая историята и философията…
На дядото започна да му поомръзва нашето преливане от пусто в празно. И ни каза „Чиба!“ Само че по друг начин. Възпитано.
— Моля Ви, колеги! Има още хора за изпитване!
И взе книжката ми. Знаех какво ще напише вътре, но в момента не можех да му се зарадвам. Какво се размотава още?
— В статията не сте споменали под черта справочен апарат и обработената литература. Ако тя беше чисто популяризаторска, това можеше да се приеме за нормално. Но Вие сте повдигнали летвата по-нагоре и това се брои вече за пропуск. Откъде…
— Ако имате още въпроси, може ли да се върна след малко и да Ви отговоря? Сега трябва да изтърча на бегом до писоара, че ще ми се пукне резервоара… — римувах го без да искам.
Академикът се разбърза:
— Защо не казваш, бе момче?! С тия неща шега не бива. Като навъртиш годинките и ти почнат циститите, ще разбереш, че е трябвало да пикаеш като кучетата, до всеки стълб — чух последните му напътствени думи, изхвърчайки през вратата.
Каква радост е да усещаш как от теб изтича насъбраното напрежение… Стоях пред порцелановата ниша и философствах, че светът не е чак толкова лош.
По едно време до мен застана Денди попа. Достолепно започна да си сваля ципа на панталона. Мълчеше високомерно. Вероятно беше осъзнал истината, че освен пред Бога и доктора и в тоалетната всички сме равни. Но не искаше да приеме факта на изравняването. Все пак, преди да се закопчае, не издържа и изтърси през зъби:
— Келеш!
— Балък! — обясних му се в любов и аз.
— Имаш още един спецкурс при мен… — злорадо ме подсети той.
— Да, ама Господ и академикът са с мен…
— Леж на тая, пък ще видиш какво ще дочакаш…
— Всеки човек дочаква в края на краищата Божия съд и небесните селения. За това ли ми говориш? Бил си все пак в Божията дружина, макар и погрешка и би трябвало по-добре да ги разбираш тия неща…
Усети, че трябва да спре. Опипа внимателно панталона си, за да види дали е закопчал добре ципа. После си поправи очилата и с горд вид напусна заведението. Забрави да си измие ръчичките…
VII.
Към единадесет бях вече на летището. Но колкото повече го наближавах, толкова по-ясно разбирах, че няма закъде да бързам. Фронтът от запад нахлуваше бесен, бодър и неукротен. Вятърът блъскаше дървета, треви и огради. Шареният ръкав на хангара се мяташе като пощурял. За скокове и дума не можеше да става.
Когато слязох от автобуса усетих, че се наежвам от студ. На бегом се вмъкнах в парашутната зала. Тук беше нещо различно. Живееше се.
В единия край, седнали върху сандъците от наскоро докарани парашути, четирима играеха на карти. Две двойки върху масите съсредоточено правеха мозъчна гимнастика пред дъските на шах. Останалите, разпиляни по групи, си бърбореха.
Потърсих с поглед Барбара, но нея я нямаше. Другите поляци бяха там, а нея я нямаше. Анджей ми махна с ръка. От мъжете, определено, той ми беше най-симпатичният. Но не се оправяше даже на минимално ниво с руския. И така си бяхме взаимно симпатични, но неразбиращи се.
На едната от масите се провеждаше международна среща по шах. Играеха Любо и Мирослав. Сигурно е интересно при тях? Любо разбираше играта, а полякът беше много амбициозен. В шаха и въобще. Ако нямах прилично селско домашно възпитание, бих употребил вместо амбициозен една друга дума — фукня.
Мирослав доста старателно беше разпространил сред свои и чужди една романтична версия. Че произхожда по права линия от рода на адютант на Наполеон. Още от времето, когато Полша е била окупирана от французите. В тази история се вплиташе и името на чаровната графиня Валевска, която омаяла Наполеон. От завоевател, благодарение на стандартна биологична операция, той се превърнал в продължител на полската националната традиция. По възможно най-естествения начин — като баща на съвместно реализирано бебе.
Преди няколко дни, когато започна да ми разказва легендата си, попитах Мирослав това детенце ли е било митичният му праотец. Мирослав потвърди, че нещата стояли горе-долу така. Но от това потвърждение възникваше следващият въпрос: това детенце ли е станало секретар на баща си, великия Наполеон? Защото според първоначалната версия ставаше въпрос за секретар на Величието. Мирослав махна безнадеждно с ръка. И каза, че ако искам да го разбера, трябва да говорим на френски. Руският му бил слаб.