— Est-ce que tu peux arriver a faire la francaise terminologie officielle e de parente?5 — попитах го уточняващо.
След като помълча, явно опитвайки се да вникне във въпроса ми, той неуверено попита:
— Quelle terminologie?6
— Et tu peux expliquer qui est le fils de qui et qui est le secretaire de qui?7
Последва ново махване с ръка. Явно, положението му с френския беше като с руския. Повече не проявих любопитство. Понякога родовите легенди от миналото дават надежда за бъдещето. И то не само за отделни хора, но и за цели нации. Да сте чували някой народ да се самоопределя по някакъв друг начин, освен като „Велик“? И при хората, и при народите, комплекси се избиват с минали възпоминания…
След две минути гледане ми стана ясно, че Любо не беше оставил никакви възможности даже за търсене на реми. Правнукът на Наполеон губеше.
В това време в залата влезе Барбара.
Сега си мисля, че разменените в този момент погледи ме накараха да разбера очевидна истина. Бях хлътнал. И то така, както не бях хлътвал до този момент! И както не съм хлътвал никога повече, по нито една жена…
Нормално е все някога да си намериш майстора…
Няма да ви говоря за огнена, изпепеляваща или още някаква си измислена страст. Въобще няма да говоря за страст. Думичката ми мирише на конска пот.
За секунди потънах в тези очи. Усещането беше по-скоро близо до навлизането в бистра, естествено синееща вода, която ласкаво те обхваща отвсякъде.
А иначе, погледнато отстрани, просто отидох и й подадох ръка. После я изведох навън. Вятърът ни блъсна като огромен шамар. Между залата и оградата беше по-заветно. Влязохме в еднометровата междина. Пъхнах ръце в пуловера й, привлякох я към себе си и потърках с изпръхнали устни нежната кожа на врата й. Тя се засмя и също напъха ръце в моя пуловер. Докато проверявах дали всичко си е на мястото под раменете й, казах първите думи, откакто се видяхме:
— Здравей! Как си?…
— Бих искала по-често да съм както сега…
Доколкото си спомням, май повече не говорихме.
След малко покрай нас, зад ъгъла, мина някой, който за момент забави стъпки, изкашля се деликатно и влезе в залата. Юлия. Първият човек, който се захвана да ме учи сериозно на парашутизъм. Не ми се искаше да прекъсвам това, с което се занимавах в момента, но нямаше как. Юлия имаше да ми каже нещо.
Бях вдигнал малко температурата. Измъкнах се на вятъра, за да ме поохлади. В този момент видях на двайсетина метра кола, опасана от служебен надпис „Национална телевизия“. Вероятно беше пристигнала преди минута.
Почуках на вратата на инструкторската стая и влязох. На единия от столовете седеше Юлия и преглеждаше някакъв списък. До съседното бюро, кръстосал крак върху крак, пушеше непознат мъж с модна прическа.
— Здравей — подадох ръка на Юлия. И попитах с възможно най-незаинтересован вид: — Нямаше ли забрана за пушене в тази стая?
— А ти няма ли да се отучиш да се заяждаш ей така, по навик? — изръмжа ми тя. — Сядай. Имаме да обсъдим един въпрос, на който предварително знам какъв отговор ще ми дадеш. Но ми се иска все пак да помислиш, преди да кажеш „Да“.
— Ами задай ми го така, че да ме поставиш в раздвоение — предложих сговорчиво аз.
Обичах Юлия. В ония години тя значеше много за мен. И макар че след доста време се появи неизбежното охладняване, тя си остана в живота ми много основен човек. Словесните еквилибристики бяха само външната страна на отношенията ни. Доста често тя ми ръмжеше. Имаше моменти, в които влизаха в обръщение изрази от рода: „Ти да мълчиш!“, „Ще изхвърчиш по допирателната, ако не си затвориш устата и кажеш още една дума!“. И още сума ти нежности, които се сипеха върху главата ми. Но аз знаех и друго. Че тя даже не се надява, че ще успее да ми затвори устата. И че няма да ме изгони.
— Искаш ли да направиш един скок днес?
— А-а, това светите инструкции не го позволяват! — целият преливах от добродетелност и смирение. Но мисълта да се пробвам на това проклето време ме разтресе. Чувството беше смесено: хем страх, хем…
— Ти не ме учи на инструкции! — скастри ме Юлия. Но веднага смени тона: — Сам разбираш, че на този вятър трябва да си отваряш очите не на четири, а на четиридесет и четири. Какво ще правиш — твоя си работа, но трябва да уцелиш площадката за приземяване! И да се молиш да не ти се налага да отваряш запасен, защото тогава и Господ няма да може да ти помогне. Ще ти събираме кокалите по цялата поляна…
— Ти и Господ се отнасяте по един начин с мен. Биете ме зад ушите, ама ме пазите — подсетих я аз. — И понеже често ти създавам ядове, съм ти нещо като слабост.