Понеже гонех стипендия, си бях оставил изпит за есенната сесия — трябваше ми висока оценка. Знаех доста от общия курс по средновековна история, но не знаех при кого ще се падна на изпита. Ако се случеше шефът на катедрата, добродушният академик Теодоров, наричан с прякор-символ Тео петака, стипендията ми беше в кърпа вързана. Дядото не беше добряк, но имаше овладяната дарба да те накара да извадиш от главата си всичко, което има вътре.
Имаше и лош вариант — да затъна при асистента му, Денди попа. Първата съставка на прякора му беше наистина уцелена. А втората беше просто факт. Беше завършил семинария, но преди да получи духовно звание, се беше отказал от кариерата на духовник и бе започнал отначало, в историческия факултет. Човек мнителен, с неизживян пубертет. Даже беше написал една брошура, с която много се гордееше: „Защо изоставих Бога?!“ Горкият дядо Боже — колко ли е плакал, след като е разбрал, че Денди го е изоставил…
Сух, леко прегърбен, Денди се обличаше в сиво-кафяво. Костюмите му бяха съчетание на класика с лек привкус на екстравагантност. На мен ми приличаше на полска мишка. Но това бе лично отношение. Общо взето това, което мислех аз за него, беше едно средностатистическо студентско виждане. Яростен материалист, упорит до безкрай. С основен талант да предизвиква антипатии. Какво да искаш от човек, който се е отказал от вярата си?… Зло куче! Ако не хапе — ръмжи…
Понеже притежавах спорната дарба да се набивам в очи, бях успял да се посчепкам на упражненията с Денди. Разбира се, това беше направено под формата на академични дебати, но знаех, че съм влязъл в черния му списък.
Бях вече усвоил здравословните студентски тарикатлъци, но все пак ми беше смутно. Медиевистиката1 е море без дъно, винаги могат да ти намерят слабо място. Мъкнех учебника и записките със себе си навсякъде. Четях даже в трамвая и на автобусната спирка. Общо взето бях възмързелив, като повечето си връстници. Но когато напечеше, ставах зубър. Нямаше как…
На това отгоре на летището започваше състезание. Беше ми първа международна среща, в която даже имах шанс за добро класиране.
Това беше хубавата страна. Имаше и лоша. Парите. Подпомагах скромните си финанси, като ходех нощем хамалин на гарата. Но сега състезание, яко четене… и работа нощем? Просто щях да закъсам.
Действах и по един вариант, на който много-много не вярвах… Докато се ровех из университетската библиотека, попаднах на интересно, хванало паяжините издание от преди стотина години. През нощта нещо ми прищрака. Направих връзка със съобщение от руски дайджест и си помислих, че от размесването между двете и добавки оттук-оттам може да излезе интересна статия. Но имаше още един проблем. Пишещата машина. Приятелка на сестра ми, госпожа Пепа, имаше такова чудо в къщи. Имаше и симпатии към мен. Веднъж, когато попаднах в дома й в отсъствие на благоверния, почувствах, че симпатиите имат и конкретен подтекст. В срамежливите сантиментални романи това би било определено с евфемизма, че съм бил пожелан от ухаещата на какви ли не парфюми госпожа. Това не се връзваше с идеята да използвам само машината. Тази жена не се усещаше, че петнайсетина години разлика не ми действат никак стимулативно.
Ако можех да намеря отнякъде една петдесетарка, се разминавах с настойчивата нежност. В оказиона бях видял масивна железария с лъскава, все още запазена клавиатура. С нея бих могъл да заработвам по още направления: писане на курсови и дипломни работи, съставяне на нестандартни, душеразтърсващи некролози, сътворяване на любовни писма. Последното направление бе най-слабо платено, но там бях достигнал почти до висините на изкуството. Можех да се вживявам еднакво добре в мъжка и в женска душевност.
Но откъде толкова пари?
Обикновени студентски проблеми. Все пак успях да се добера до машината. В присъствието на благоверния. Докато пишех, матроната грижовно ме подпомагаше с безкрайно ценни указания. Когато се наведеше да прочете някой особено интересен пасаж, върховете на гърдите й, съвсем случайно разбира се, докосваха главата ми.
После пихме с благоверния по една ракия. И той ме гледаше със симпатия, но тя не ме притесняваше. Добър човек, ама недовиждащ…
Следващият проблем беше в редакцията на „Сателит“. Какъв съм по образование? — „Ама ти си още студент?! Виж, момче, това е сериозно издание, при нас публикуват изучилите занаята, а не чираците. Нищо де, остави материала при секретарката. Макар че… Записал ли си телефона си отдолу?“ — „Нямаш и телефон?! Виж… Нищо де, хайде остави материала. Довиждане!“