Имаше още едно усложнение, но за него ще спомена по-нататък.
Така стояха нещата в онази сутрин, когато, потрепервайки от влажния студ, чаках автобуса. С усилие, но старателно, ровех нос в записките.
Състезанието беше започнало, но течеше не така, както ми се искаше. Първо, на един от скоковете дадох резултат, който ме отхвърли под чертата на прогнозираното класиране. После… Ами, на поляната беше весело. Непрекъснато се оформяха групички, в които всяка секунда беше нова и различна. А аз, като първа читанка, след като си скатаех парашута, вадех учебника. Сядах в кабината на линейката и се насилвах. Уж ми оставаше по нещо в главата, но ушите ми стърчаха като на рис, насочени към разговорите вън. От време на време дочувах реплики по мой адрес: сериозен човек, ей, глей го как чете! Или в друг вариант — не безпокойте Негово Превъзходителство! То чете в спасителното медицинско превозно средство…
Бегло се бях запознал с двете полякини от гостуващия отбор. Към едната, Марта, веднага загубих интерес. Здрава, мускулеста като мъж. С бистър и остър поглед, излъчващ неудовлетвореността на момиче, което знае какво търси, но не знае как да го направи. Очи, които в самотни часове често се пълнят със сълзи. Тези часове явно хич не са малко. А в ъгълчетата на очите вече са се оформили тънки, зли бръчици.
Първото нещо, което виждам в една жена, са очите. Е, нормален мъж съм, после оглеждам и другите неща. Но първо са очите. Никога не тръгвам към една жена, ако очите й не ме придърпат към себе си.
А очите на второто момиче веднага ме хванаха. Сиви, северни. С някаква магия, те бяха избягали от характерната за цвета си студенина. Надникват ти в душата, но от това не се чувстваш неприятно гол. Когато се запознавахме, май позадържах малко повече ръката й. Но пък после много старателно четях…
Зададе се служебният автобус. Ако сте гледали документални кадри преди полетите на първите съветски космонавти, и те отиваха към космическата площадка с такъв автобус. Чудото на руската техника спря. Качих се и се огледах. На първата седалка откъм вратата седеше Барбара. Сама. Замислена и затворена. Може би по-точната дума беше втемерутена. В първата секунда ме жегна моментно съмнение: дали и тази не е като онази?… Може би всички полякини са такива — успани и зли?…
Барбара не повдигна поглед да види кой влиза. Докато попитам: „Може ли?“, шофьорът даде припряно газ. Успях да се захвана о пилона и извъртайки се, се изтърсих до нея.
— Май щях да направя нещо невъзпитано… — промърморих хрисимо.
Погледна ме така, както исках да ме погледне.
— И какво щеше да направиш?
— Ами да ти седна в скута. Поради ускорението, разбира се — не заради друго. Иначе си имам добро възпитание и не сядам в женски скутове. С изключение на далечните години, когато вероятно съм се гушел в мама…
— Принципно ли си против женския скут? С изключение на маминия, разбира се…
— А… не! Имам чисто практични съображения. Обикновено мъжът е с по-едра фигура. Затова смятам, че е нормално жената да сяда в мъжа, а не обратното…
Говорехме на руски, защото нито тя знаеше български, нито аз — полски. Недоовладеният език дава възможност за безброй каламбури, които правят разговора двусмислен точно колкото трябва. Барбара имаше развит усет към флирта в най-приятната му форма — не създаваше напрежение, държеше се естествено мило, без никакъв фалш. Не усетихме кога стигнахме летището. По едно време ми мина през ума, че днес учебникът май ще остане неотворен.
Според чистата теория на някои психолози, денят преди изпита трябва да се остави за отмора. За да не се доразбърква вече достатъчно обърканото в подпушилата студентска глава. Така че имах възможност да спазя препоръките на добрата теория…
Денят беше мръчкав и сънлив. Предполагах, че няма да се скача заради ниска облачност. Излетя машина за разузнаване на времето, но летците се обадиха, че има даже две хиляди метра за фигурни скокове. Наистина, около хилядата имало лека димка, но неплътна. Не пречи на видимостта от земята.
Бях в първа машина и взех да слагам парашута. Барбара също започна да се подготвя. Докато монтираше запасния парашут, потърси с пръсти токата за пристягане, но тя се беше посукала. Измъкнах я и я напъхах в пръстите й. Погалих ръката й. Леко, много леко… Така че да се поколебае — била ли е погалена или не?… И друг път го бях пробвал този номер — работеше без грешка. Погледна ме бегло. Съвсем бегло. Така, че се поколебах — бил ли съм погледнат или не?…
Обичам този първи етап на влюбването. Когато още нищо не е изяснено и затова можеш да очакваш всичко, каквото може да ти роди фантазията. Имах понатрупан някакъв опит, но често правех и издънки от недоглеждане и недосъобразяване. Бях разбрал, че жените предпочитат нормалното, поръсено с ирония отношение, пред напудрената дипломатичност. Че не се сърдят чак толкова, когато се поразбързаш да бръкнеш под пуловера, но се мръщят и даже се опитват да ударят шамар, ако не премериш добре момента и се разбързаш с бъркането под полата… Ако знаете какъв мъдрец бях станал и в колко проблематики бях ориентиран…