Усещах, че знам какво да говоря на Барбара, за да предизвиквам облъчването на тези очи. Но не бързах. Можех да отложа нещата във времето. За минути, часове, даже за малко повече. Но не до безкрай — групата й беше дошла само за десетина дни, половината от които вече се бяха отекли…
От запад нахлуваше фронт и пълното разваляне на времето предстоеше. Вероятно състезанието щеше да бъде претупано по съкратена програма.
Облякох всичко, което носех в багажната торба. Вятърът блъскаше на пулсове шарения указателен ръкав. Към предсъстезателната тръпка се добавяше още една — увеличаваше се степента на риска на самия скок. Това разтваряше още адреналин в кръвта. Знаех, че е типова реакция — и другите се чувстваха като мен. Загледах кацащия самолет, като мернах и лицето на Барбара. Бива. Държи се.
Проверка на екипировката. Последни, повтаряни всеки път указания. Съдийски пояснения. Необходимите дребни шеги с тия отстрани, които няма да се възнасят.
— Към машината!
През жегавите летни дни всеки гледа да се позабави под душа на струята, която обтича самолета, преди да влезе в корема му. Но когато си се навлякъл като мечок и пак ти е студено, напъхването вътре става много чевръсто и бързо.
Излетяхме.
Под нас светът сивееше. От тъмносивото на недалечната планина, през керемиденосивото на къщите на околните одрямани села, до светлосивото петно, зад което прозираше слънцето.
— Знаеш ли какъв е човекът, който лети така нависоко и мери с поглед земята под себе си?
Барбара ме погледна въпросително, повдигайки рамене.
— Високомерен, разбира се.
Възплитко остроумие, но тя го прие с усмивка. И подхвърли:
— Ти високомерен ли си?
— Понякога! Всички са високомерни понякога. За това даже не е необходимо физически да хвърчиш нависоко… И ти си високомерна, но аз не намирам в това нищо лошо. И не те мразя. А ти, мразиш ли ме?
Тя ме погледна учудено:
— Защо трябва да те мразя?
— А обичаш ли ме?
Обичам да ме гледат така. Бях разиграл етюд с формалнологични постановки на въпроси и отговори, за да стигна до този поглед. Барбара пак повдигна рамене — знам ли? — Да, ама аз вече знаех…
Замълчахме. Шумът на двигателя правеше разговора труден. Трябваше леко да подвикваме. А някои неща просто не трябва да се говорят на висок глас. Бавно се издигахме към двете хиляди метра, откъдето по правилата на някаква рискова игра набързо щяхме да се върнем отново на земята.
Барбара стана и започна да се подготвя за скок. Трябваше да се отдели на втория заход. Аз бях трети.
…Оттук нататък всеки се капсулира в своя свят. За последно — да преговори и преосмисли това, което му предстои. Скокът не започва с отделянето от самолета. В него се навлиза постепенно и отдалеч. Отначало, покрай обикновените действия на земята. С излитането започва сближаването. А сливането започва няколко минути преди изкъпването в струята.
Седнах до вратата. Когато Барбара се захвана с дясната ръка за канта й, леко я погалих по пръстите. Тя рязко се оттласна. И докато тялото й пресичаше струята, се усмихна с очи. С премерено движение изпрати въздушна целувка и потъна надолу.
Наблюдавах смаляващата се фигура. Колкото по-свито е тялото, толкова по-трудно се контролира, но пък фигурите се получават по-бързи. А тя се групираше направо в шампионски стил.
След петнайсетина секунди започна да се слива със земята. Престанах да я следя с поглед и застанах до вратата. Идваше моят ред.
…Студено. Очилата са добре наместени. Каишката на каската трябва да се смени, защото се е закъсала. Вече десетина пъти се сещам за това, но все когато застана на вратата, горе. Като сляза на земята, забравям. Трябва да се отделя над ъгъла на пресичане на двата полски пътя. Имам още няколко секунди да се порадвам на движението на някакъв трактор по един от тях. Погледнат от двата вертикални километра, той е като детска играчка. На седалката му сигурно се подрусва дебел мъжага — повечето трактористи са тлъстички. Сигурно мисли за жито, крави или по някакви други, много полезни селски теми.
А аз да не се заплесвам! Ориентирът за фигури се визира добре. Още малко… сега!