Струята е ледена. Въпреки дрехите имам усещането, че се намирам в небето над Северния полюс. Синхронизирано обирам ръцете и краката. Намествам се точно срещу ориентира. Команда за първа фигура…
След завършването на комплекса имам още няколко секунди преди отваряне. Мярвам за последно трактора. Ето го, вече е пресякъл кръстопътя. Дърпам ръчката, парашутът с претрисане се отваря.
Оглеждане. Нормално напълнен купол. Сега да помислим за наместване по курса. Трябва да тръгна над оградата на поделението, а на около триста метра да се насоча по ръкава, към мекия пясъчен център.
Скок като скок.
Все пак спряхме. Вятърът се засили. След кратко и съдържателно умуване шефовете решиха: с цел укрепване на братските, интернационални връзки между полските и българските парашутисти да се организира съвместна екскурзия до Витоша. Една красива планина, в подножието на която се намира българската столица София.
Не се смейте! Така се разбираха нещата, така се изразяваха. Свикнали бяхме на протоколно безсмислени думи. Пък Витоша си е Витоша… Още от преди времето на протоколите.
За мен перспективата за укрепването на връзките с полската група звучеше добре. Особено в частта, наречена Барбара.
Две неща помня от това пътуване. Репеите. И една импровизация.
Играта с репеите започна след почивката пред малко заведение. Там пихме чай. До оградата на бараката стърчаха свежозелени, провесени като слонски уши, огромните листа на репей. Откъснах от стеблата няколко таралежчета, а когато се качихме отново в автобуса, ги подхвърлих на детската градина да им се радва. След малко таралежчетата започнаха да прехвърчат най-вече към женските глави. Едно от тях се навря в гъстата коса на Барбара. А аз, грижлив като бабуин, се заех да скубя игла по игла ситните кърлежчета. Главата на Барбара послушно кротуваше в ръцете ми. По едно време Тони подхвърли насмешливо:
— Не знаех, че можеш да бъдеш толкова старателен…
— Още по-лошо за теб. Трябваше да дойде човек от две хиляди километра, за да ти се отворят очите какво можеш да получиш от моите ръце. Пък да не ти говоря за изявите на някои други, още по-щедри части на тялото ми…
— Така, така… Много сте щедри това, мъжете. Особено с другите части на телата си. Ама често пъти последствията от тази щедрост остават за сметка на винаги грешните жени…
— Бог въздава всекиму своето, Тони! — смирено обобщих.
Тони беше добър приятел. Обичах я. И въпреки че доста често се хапехме и драскахме, имахме нужда един от друг.
Имаше един район на планината, който почти винаги в такива случаи посещавахме. Мястото, където някога, по време на войната, се е разбил изтребителят на български летец. Сюжетът с няколко думи е следният…
При една от бомбардировките над града се разиграва поредният въздушен бой. Младо момче, поручик, симпатяга, зареден с характерния за войните патриотизъм, е орешетен от точните попадения на бордния стрелец на някой от американските бомбардировачи. И тогава, когато всички очакват той да използва парашута, се случва апокалиптичният епизод. Изтребителят се врязва във вражеската машина. Огромното чудо рухва, а малката и бърза птица, изтребителят, крепена от сила Божия, се отправя в последния си, ритуален полет към отвъдното. Лети няколко минути, преди да се вреже в гънките на планината.
След време, по някакви съображения, сюжетът е изваден от нафталина и освежен, а пилотът — канонизиран. Местността е наречена на негово име. Периодически, посмъртно, младокът е повишаван и в звание. Към деня, когато бяхме с Барбара в планината, той беше вече майор. След години стигна до полковник.
Живите са много щедри на признания към заслугите на ближните си. На ближните мъртви.
Веднъж разговарях с летец от ония години. Чух интересни неща. Чух и повторението на легендата. Допълнена с много достоверни детайли. Видимо, човекът се вживяваше в това, което разказваше. От думите му излизаше, че изтребителят вече се е бил сближил опасно с крепостта и е трябвало рязко да бъде изведен встрани и нагоре, за да се избегне ударът. Но младият герой предпочел все пак да се блъсне. Механично попитах: не съществува ли вариант момчето да е било вече ранено и даже убито? И затова да се е врязъл в Боинга. Възрастният мъж, някогашно момче, ме погледна хем ядосано, хем преценяващо. Отсече: „Разбира се, че не е било възможно!“ И прекрати разговора. Можех да попитам: защо пък да не е било възможно?…
Разбирах го. Аз се опитвах да разруша легендата. Заменях сюжета за съзнателната саможертва с прозаичния вариант за играта на случая.
Нищо не заменях! За мен поручикът ставаше близък човек със самото приемане на мисията да защитава града. С приемането на възможността при всеки полет да се раздели с живота си. А самият сблъсък — това е било впечатляваща, но не особено значима картина.