— Искаш да сведа срамежливо поглед при думата креват? Не забравяй, че съм медик… Пък и ти не си феноменален любовник. По-скоро си трудолюбив и зареден. Но ти липсва усетливостта на родения да се занимава само с жени.
— Нищо на тоя свят не е съвършено, казала лисицата…17
— Не е — съгласи се Бети. И добави: — А може би така е даже по-добре…
— Дописваме картината на света и се вместваме според капризите си в нея? — подпитах я аз.
Пролетното слънце ни топлеше. Разговорът не беше съществен с думите си. По-скоро чрез тях ние си казвахме една обикновена, но неформулирана, проста истина: „Обичам те и се радвам, че те срещнах в живота си!“
— Как е полякинята? — зададе неизбежния въпрос Бети.
— Както и аз — признах. — След няколко месеца пауза времето започва да тежи. В писмата й вече прозира нетърпението на жадния…
— И ти ли си жаден?
— Ще ти прозвучи ли странно, ако ти кажа „да“?
— Доколкото те познавам, нямаш навик да подминаваш много изворчета, за да пиеш вода само от едно… — подсмихна се Бети.
— Права си. Това не ми е във възможностите. Но се оказва, че имам нужда от водата на точно това изворче. Ако продължа да ползвам хидрометафори за изясняване на положението…
— Знаеш ли, че даже малко злорадствам? — каза замислено Елизабет. — Отначало ми изглеждаше един такъв… Тарикат, който умее да се налага над другите. А се оказа, че и ти си бил уязвим…
— Всички сме уязвими. Само че едни си го признават, а други не. А за налагането?… Даже не знаех, че предизвиквам такова впечатление. Но наистина не обичам да ми мачкат феса на главата!
— Признаваш, че си турчин?
— Чист българин съм. Но ако турчин означава човек с характер, нямам нищо против малко турска кръв в жилите си…
— Ама ти май вярно много я обичаш — съчувствено ме погледна Бети.
Странна порода са това жените. Уж се будалкахме на психоаналитични теми, а тя пак връщаше нещата към Барбара. Изглежда, нещо като ревност все пак се е утаило и в нея. Както и в мен всъщност… И аз не бях чист откъм любопитство. Какъв ли е завоевателят на сърцето на Елизабет? Нарочно употребих тази надута дума, когато я попитах:
— А ти обичаш ли го? Този, завоевателя…
— Умееш да провокираш — погледна ме насмешливо Бети. — Много добре знаеш, че ние с теб сме от една порода. И не търпим точно завоеватели! — Погледна ме, поколеба се, но го каза: — Чавдар ми създава самочувствие! И умее да предизвиква уважение към персоната си. Ама е малко сухар. Наистина имам нужда от него, но… Не успява да уплътни докрай света край мен.
— И затова се появи луфтът, в който се вместих? — предположих аз.
— Сигурно така е станало… — след кратко замисляне се съгласи Елизабет.
— Ако имаше как да си направиш един мъжки харем?…
— Е, чак цял харем… Освен това жените, поради показна добродетелност, обикновено не си признават, че им харесва.
— Не изнасяме истината за женската добродетелност на площада. Говорим си интимно — смигнах гаменски. — Та… колко мъже биха ти свършили работа?
— Точно двама.
— Не можеш ли да ме назначиш на половин щат? Защото аз все пак си държа на един женски човек…
— Тъкмо да се възгордеем колко умно осмисляме света и стигнахме пак до простата схема на любовничеството — засмя се сипкаво Бети. И без никакъв преход добави твърдо: — Явно, всеки от нас трябва си върви по пътя, ако искаме нещата да не се размият!
Въздъхна насмешливо, но реши да бъде разбрана ясно докрай. И повтори:
— Върви си по пътя! Принц ли беше, турчин ли?! И не си мисли някои неща, защото ще те ухапя!
Не можех да я оставя тя да тегли чертата. Затова я тровнах за последно:
— Май не си вярваш достатъчно, щом си толкова категорична в препоръките си?…
— Именно, защото не си вярвам достатъчно, съм си изработила превантивния подход към хората край себе си. И ти много добре го знаеш…
Целунахме се на прощаване. Бегло, по бузите.
Не издържах и я хапнах леко по меката част на ухото. Тя несъзнателно се хвана за ухапаното място, но се усети и се засмя.
Хората трябва да се разделят с усмивка, нали?!
Случай след няколко години.
Пътувах в тролей и четях книга. На един завой почувствах, че ускорението е по-силно от рефлекторно очакваното. Направих безуспешен опит да се добера до дръжката над главата си. Залитнах назад и усетих, че тръгвам да сядам в нечий скут. Ей сега някоя баба ще извряка и ще започне да прави обобщения на тема добро възпитание.
Не стана така… Внимателни ръце ме прихванаха през кръста, седнах в женски скут, но не чух ръмжене. Разбира се, веднага тръгнах да ставам и започнах да се извинявам още през рамо. Когато се обърнах, видях познатите, насмешливи очи. Елизабет! Няколко минути си беше мълчала, докато съм стоял като истукан до нея.