— … извинете! — довърших по инерция аз.
— За мен беше удоволствие! — Това беше фразата. Но казана по начин, който означаваше само едно: „Здравей, но внимавай! А по-добре — изчезни!“
Което и направих. Кимнах разсеяно „Благодаря Ви!“. Последва протоколното „Моля! Моля.“
Мярнах и Чавдар. Хубав мъж с къдрава, обърната назад коса и очила. Седеше от вътрешната страна на седалката и четеше вестник. Даже не реагира на филантропичния жест на жена си.
Не можеше да се отрече последователността на Елизабет. Беше казала: „Изчезни от пътя ми!“ И държеше на своето…
Сега нямаше как да я захапя за ухото. Но й затиснах пръстчето върху дръжката на седалката. Не издържа и се засмя. В погледа й се четеше: „Ама си дебелокор!“
Оттогава не съм я виждал. Но все още си я обичам. И когато в главата ми се завърти спомен за нея, не бързам да го гоня.
XXII.
Помня добре тази пролет. Върнах се към скоковете със стръв. Отначало имах обичайните след такова прекъсване вестибуларни смущения, но за ден-два ги преодолях.
От примерен студент се превърнах отново в хаймана. Мярках се отвреме-навреме на лекции и упражнения, трупах отсъствия и не се замислях много как ще ги оправдавам. И дотогава се бях справял, все щях да измисля нещо…
Поддавах на наркозата. Но това не беше зашеметяващо опиянение. Отново ме обземаше все по-стабилно изграждащото се усещане, че каквото и да се случи там горе, съм в състояние да се справя.
Бях вникнал в правилата. А имах и разработен усет за ситуациите, при които не трябва да се подчинявам на ограниченията им. Чувствах се железен.
Когато самолетът излетеше, заставах до илюминатора на вратата и гледах с ненаситно око все по-раззеленяващото се поле под нас. Това беше уверена обич към един свят, в който се вписвах без проблеми.
Коко и Надя насрочиха сватбата си за деня на Свети Тодор.
Между селото и летището се намираше малка конна база, на която всяка година на този ден се правеха надбягвания. Разбира се, не можеше да се мине без шареното и на една небесна каскада.
Понеже знаех отдавна за планираните скокове на стадиона, обявих, че сватбата ще мине и без мен. Коко и Надя го приеха като нещо естествено. Още повече, че непрекъснато възникващи проблеми ги дърпаха ту насам, ту натам.
Преди да излетим за скока над базата, отидох при пилота и се разбрахме нещо.
След излитането седнах на дясна пилотска седалка, за да виждам по-добре какво става под нас. Сватбарите тъкмо излизаха от дома на младоженеца и дългата колона се беше проточила по главната улица. Самолетът направи плавен завой без да набира височина, хвана посоката и изтреща над главите на развеселената, подпийнала тайфа. Някои инстинктивно снишиха глави, но повечето се смееха и махаха с ръце. Обадих се по вътрешната разговорна линия:
— Защо не разклати криле за поздрав?
Радиовръзката не беше добра, но отговорът беше по философски разбираем:
— Ако тръгнеш да клатиш криле на такава никаква височина, можеш да се изклатиш до оня свят…
Прав беше човекът.
Слязох в пътническата кабина и започнах да слагам парашута.
По-късно, докато хвърляхме прострелката, се загледах към сградата на кметството. Челната част на колоната току-що беше пристигнала. От осемстотин метра нещата изглеждаха по друг начин. Видях и разпознах малкото бяло петно. Булката. Надя!
Денят беше уцелен. В такъв ден можеха да се случат само хубави неща…
Макар че не липсваше и друга символика… Щом се женят на конски Великден, дали няма да се ритат цял живот? И дали няма да си правят дълги, а понякога и безсмислени надбягвания?
И какво от това? Какво друго е бракът, ако не едно безкрайно ритане и надбягване?…
По едно време даже си представих как една огромна ръка се показва от насрещния облак и прави кръстния знак за благослов. Имам слабост към Салвадор Дали18. Мислената картина беше изрисувана в негов стил. Само си я представих, но нямах време да доразвия сюжета, защото след секунди първите двама трябваше да се отделят от борда.
Тогава, в последните секунди преди да легна върху струята, ги прекръстих и им дадох подобаващото за такъв тържествен случай безсмислено напътствие:
— Коко, Наде — умната!
В този момент изпитвах съвсем естественото желание да бъда при тях и да ги прегърна.
Писмата на Барбара продължаваха да пристигат на всеки седми или осми ден. Имаше и едно, получено три дни след предишното.