„Смутно ми е. И аз не знам защо… Не, излъгах! Много добре знам. Тук, в Кросно, се обзаведох с много нови приятели. Предупреждавам те — имаш сериозна конкуренция — все здрави и хубави момчета! Не мога да кажа, че в мислите си съм непорочна. Тази пролет ме тресе и си знае своето…
От друга страна, към мен се отнасят… с поучудена търпимост. Вероятно Марта е успяла да разпространи нещо средно между клюка и полулегенда. За тази, заплеснатата, която си е набила в главата, че освен дивака-българин, друг на света няма.
Затова новите ми приятели ме гледат с интерес и съчувствие. Тук въздържанието май не е на почит…
Препрочетох написаното и малко се поуплаших. Ами ако вземеш и се засегнеш?… Или си помислиш, че ти поставям ултиматуми?
Обичам те! Това е всичко… Но тази обич вече ме изтощава. Нищо — още малко ще издържа!
Често сънувам един и същи сън. Как пристигате на гарата с влака в три през нощта. Обесвам ти се на врата и подсмърчам. За останалата част от съня няма да ти говоря, защото е прието, че това са неприлични сцени… Какво да правя — вече често сънувам и неприлични сънища?… И тайно се надявам да ги сънуваш и ти.
Бях ти обещала, че ще пиша само по веднъж за едно писмо тези думи: «Обичам те!»
Но ти ги казах пак.
Ако пристигнеш тук с ледена физиономия, ще ме пречупиш — чувствам се ужасно уязвима… Но ми минава през ума и нещо друго… В състояние съм да ти изпия кръвта преди да завехна от пречупването!
Не обръщай внимание на глупавите ми думи! Не е вярно, че любовта прави от човека щастливец. Нетърпението е вид треска — като маларичната.
Но за тази треска има лекарство и това си ти!
Чувствам се най-щастливият и най-нещастният човек едновременно… А как става номерът, просто не проумявам?…
Пишех това писмо в кабинета, докато провеждахме предварителната подготовка за скоковете утре. Оказа се, че Лешек, съседът ми по маса, съвсем добросъвестно е четял написаното.
Когато излязохме от залата, ми каза, че описанието на съня за срещата на гарата звучало еротично…
Какво да правя — и на мен така ми звучи.
А на теб?…
И мен ме тресеше пролетта…
XXIII.
В един от тези следобеди краката отново ме понесоха към храма. Раб Пепо липсваше от предверието. Не се замислих особено къде може да е. Може би беше отишъл до писоара при университета?
Поговорихме си с моя светец. Признах му за поредните си недомислици. Той ги прие с необходимото разбиране и ми даде някои указания, с които нямаше как да не се съглася.
Един път се бях опитал да разкажа на Нено за този механизъм на разтоварване. Той ме изслуша внимателно и търпеливо, накрая се прозина отегчено и ми заяви, че няма защо да се правя на интересен. Това, моето, не било някаква космическа връзка, а обикновена шизофрения. А на шизофрениците мястото им било в санаториумите. Там можели да си фантазират колкото си искат на небесна и поднебесна тематика.
Напомних му, че съм под системен медицински контрол именно за постоянно наличие на добро психическо и физическо здраве, но това не промени позицията му. Обясни ми, че би се подписал с две ръце под констатация, че физически съм здрав като теле. Но самият факт, че се занимавам с такава откачена работа като парашутизма, бил пряко доказателство, че ми хлопа дъската.
Често си водехме подобни разговори… Той беше добра душа и би било наистина глупаво да се впрягам от такива думи.
Разбира се, когато усетех вътрешната потребност, отивах до храма, без да мисля за Неновите коментари. Макар и вярващ по своему, той можеше да бъде вкаран под купола само ако го влачи трактор.
Когато излязох от полутъмнината на църквата, яркото слънце сряза очите ми. Стиснах клепачи. Площадът додрямваще мързеливия си, следобеден сън.
Тогава видях Раб Пепо. Беше прилегнал на една от пейките под дърветата в близкия парк. Когато го наближих, чух тежко, неспокойно хъркане.
Сбутах го с коляно, той отвори едното си око и изхриптя с усилие:
— Изчезвай!
— Какво ти е бе човек?…
— Изчезвай, ти се казва…
Знаех сигурен лек за Раб Пеповото страдание. Отидох до бакалията на съседната улица и му взех бутилка бира.
Звукът от отварянето на капачката го накара да отвори пак само едно око. Взе бутилката от ръката ми и така, полуприлегнал, опразни две трети от съдържанието й. Оригна се, изправи се и потупа пейката до себе си:
— Сядай.
Чак сега видях това, което съм можел да забележа и от първо виждане. Физиономията на Раб Пепо бе цялата в синини. Едното му око беше почти затворено от оток. А дрехите му бяха малко по-разпарцаливени от обикновено. Иначе си смърдеше автентично.