— Не е Владимир Комар, друг е. Вчера е станало. И май че е била жена…
Докато двамата спореха и доуточняваха, аз неволно си помислих за Барбара. Не е от приятните неща да те напускат хората край тебе. Колкото и да се правиш на спокоен, смъртта, дори и да не те извади из равновесие, те разлюлява.
Гледах постепенно изпъкващите пролетни звезди и си помислих, че от вчера са станали с една повече.
Небето, макар и привлекателно, си остава особена, друга губерния…
Когато се прибрах в общежитието, намерих поредното писмо от Барбара.
Летище, скокове, университет, изпити… Уж бях доволен, че успявам да се оправя. И да паса тези четири заека с тъпан. Но усещах, че ставам нервен и раздразнителен. Тази въртележка не можеше да продължава до безкрай…
Дадох си два дни почивка. Отидохме да венчаем в манастира Надя и Коко.
XXVI.
Около година преди това се бях запознал с отец Сергий.
Влакът скърцаше със спирачките си преди да спре на поредната гара. Току-що бях излязъл в коридора и наблюдавах подготовката за атака на тълпата по перона. Лели с бохчи и огромни чанти, чичовци с куфари, раници и кашони, обвързани с канап. Точно тогава от едно от купетата изхвърча млад мургавел с чанта в ръка. Отвътре се чу неподправено разтревожен глас:
— Ради Бога, дръжте го!
Моментът беше добре премерен. Мургавият секунди по-рано се бил показал и огледал коридора. Празен. Грабнал чантата, но — малшанс. В това време аз бях излязъл от купето си и застанах на пътя му.
— Накъде бе, приятел?
Приятелят моментално се освободи от чантата и успя да се изхлузи покрай мен като невестулка. Е, и аз не бях особено настойчив да го задържа…
Тромаво, като вол, до мен дотърча калугер с очертан като на бременна жена корем. Прегърна любовно чантата си:
— Благодаря, синко!
— За мен беше радост да помогна на ближния си, отче! — отговорих му в тон.
Бях поканен в купето му и въпреки срамежливия ми отказ отецът прояви деликатна настойчивост. Почерпихме се. Не бях закусвал и първакът, едновременно приятно и болезнено, преряза стомаха ми. Замезихме със стипчива туршия. После се появи и някаква луканка. Толкова вкусна, че и сега, като си спомня за нея, започвам да преглъщам. Отец Сергий щедро, едно след друго, вадеше поредните радости за корема я от чантата, я от торбата. Или пък от дървеното сандъче в краката си. Съвсем успешно олицетворяваше изобилието на Божията благодат за нас, двамата праведници.
От праведност главата ми приятно се замая. За малко да пропусна гарата си.
На два пъти му ходих на гости в планината. Малкият манастир, правен някога с любов, беше вече занемарен. Обитаваше се от добре охранения отец и от дръглив, проскубан и безкрайно мързелив пес.
Църквичката, погледната отвън, беше доста невзрачна. Но вътрешността й беше нещо наистина запомнящо се. Иконописецът, освен ръка, явно бе имал и сърце. Макар и нереставрирани, в картините личеше първичната свежест на направеното някога. Майсторът е притежавал свой, наивитетен стил, който ми напомняше Нико Пиросмани19.
Светците гледаха одухотворено, а чупката на китката на Божията майка загатваше за пластична ръка и чувствено тяло. Но най-интересен ми беше Сатанаил. Изражението му бе на хитър и малко виновен, лукав евреин. Показната виновност разкриваше доста по-сложна душевност, лишена от демонстративната честност и отнесеност, така характерни за иконописта.
Само образът на Бог Саваот беше изграден категорично по правилата на канона. Очите му, величествени и строги, показваха недвусмислено, че не приемат по никакъв начин компромис с утвърдените ценности.
Признавам, че като влезех в църквата, доста време стоях именно пред образа на Сатанаил. Беше ми смешен и близък. С него можех да си поговоря.
Отец Сергий ме привличаше и отблъскваше едновременно. Беше дебел, а се и тъпчеше с почти сладострастна угодливост. Вярваше на теорията, че яденето на чесън означава добро здраве и не сядаше на масата без тази благородна и миризлива радост. Пиеше постоянно. Грижеше се за няколко големи асми, от които обираше доста грозде, „пресътворявано“ на вино и ракия. Спеше често — и през деня, и през нощта. Хъркаше гръмогласно. Приличаше си с Раб Пепо по това, че смърдеше като него. Казано по друг начин, отец Сергий беше Раб Пепо в завършен вид. Завършен отвсякъде…
Както често става със самотниците, отец Сергий беше вече завършен пияница. Така и не го видях трезвен, а само пиян в различни степени.
От друга страна, бившият филолог-арабист, макар и подпийнал, можеше с часове да говори за една поезия, на която неволно започнах да се възхищавам. От която и сега си нямам понятие. Цитираше по памет, първо на арабски, а после правеше превода. Даже самото звучене на езика започна да ми харесва. Напъвам се да си спомня поне още едно име освен това на Омар Хайам20, но нямам просвет. А отец Сергий беше енциклопедия.
19
Нико Пиросмани /Пиросманиашвили/ — грузински художник и иконописец наивист /1862–?/ Б.а.