Въпреки огромното количество алкохол, преминаващо и преминало през организма му, отецът притежаваше услужлива памет и развита способност за асоциативно мислене. И — неприсъщо меко понякога, чувство за хумор. Подчертавам — понякога. Защото в много случаи беше просто зъл.
Беше непредсказуем — кога как ще реагира?
Спомням си, че веднъж го подкачих умишлено доста нескопосано. Как така, служи на Бога — по служебно задължение, а в същото време се възхищава на творенията на децата на Аллах?…
Отецът ме погледна добродушно и снизходително.
— „Бог е един!“. Факт, приет и от двете религии…
— Мащабен извод — контрирах го аз. — В такъв случай Буда е и Саваот, и Аллах? И последният недодялан племенен тотем е единният Бог?!
Отецът ме погледна с много… сложен поглед. В него имаше едновременно насмешка, съчувствие заради липса на усетливост и просто съмнение дали не се правя умишлено на две и половина.
— Грешката ти е, че разсъждаваш прекалено формално-логично. Бог е фина духовна субстанция. Той не е необходимост сам за себе си, а е необходим на нас, хората. Затова винаги най-излишни са били бездуховните люде. Липсата на Бог в душата прави човека ненужен и на себе си, и за околните. А мнозина от вярващите пък са просто глупави. Те си въобразяват, че мързеливата им вярност ги прави свети личности. Истински ценни са само оплодените от духа. Одухотворените. Независимо как наричат себе си и своя Бог.
Не се чувствах съкрушен от аргументацията му. Нещо повече — доволен бях. Защото предугаждах логиката на отговорите му. И бях съгласен с тях.
Друг епизод. Седяхме до дървената маса под асмата и пиехме ракия. В случая пиехме се разшифрова така: отецът се наливаше, а аз внимателно целувах чашата. Добавям в скоби, че никога не съм бил пристрастен към алкохола. Никога не ме е дърпало отвътре към него, а и бистрата глава ми трябваше за самолета. Поради стечение на разни обстоятелства се бях оформил почти като алкохолен праведник.
Небето на долината пред нас беше обсипано с милион звезди и картината бе библейски великолепна и неподправена. За автентичността на първичната обстановка допринасяха и хилядите комари, които ни хапеха с настървение. Разговорът течеше някак нервно. И вероятно сме си говорели за нереализирани цели и мечти. Не си спомням за какво конкретно ставаше въпрос, но аз споменах за пореден път, че нещо си е можело да стане по-добре, отколкото е станало.
Отец Сергий си удари як шамар, погледна доволен размазания върху дланта си комар и обобщи:
— Винаги има по-добри възможни варианти от реализираните. До това прозрение достига даже онова глупаво животно, кокошката. Преди да тръгне да се превръща в чорба например…
Спомените ми са малко хаотични. Още тогава, във влака, при първата ни среща, започнахме да се опипваме с въпроси. Беше ми беше интересно как гледа на току-що станалото? — Към мургавия нямаше грам злоба, а видимо съжаление на границата с презрението. Провокирах го с изтъркана постановка:
— Отче, нали знаеш, че човек за човека е вълк!
Той си отряза парче луканка, поръси с дъхава шарена сол хлебчето и отговори небрежно:
— Какъв вълк е този гладорясъл мангал? Е, ако разглеждаме стилистично постановката за вълчото отношение на човек към човека, това е факт. Но този факт е и поредната неуспешна формула. Заради егоизма на индивида се разрушават обществата.
— Значи не ни остава нищо друго, освен да повярваме, че човек за човека е брат?!
Отецът отговори невъзмутимо:
— Аз нямам брат циганин! Но по социалния критерий и тази постановка окуцява. Всеки нормален индивид е наблъскан с хиляди рефлекси на основата на егоизма. Виждаш — опитват се да наложат силово братството, ама не става. А може би това е премерена мярка — принудителната доброта прави човека слаб и лесно манипулируем. Бракувай и тази надежда!
— Тогава?
— На това „тогава“ ще ми отговориш ти! Гледам, че се справяш с хватките на формалната логика.
Направих се, че го измъдрям в момента:
— Не е брат? Не бива да бъде и вълк? Ами… обикновена…
— … традукция?…
— Не исках да демонстрирам учени думички, но става. Човек за човека трябва да бъде човек! Просто и разбираемо. Само общество, в което човек наистина зачита човека, е успешно — и за индивида, и за общността. Но, ме газят съмнения. Нали и нашата система уж зачита човека, а пък?…