И за да звучи финалът като хепи енд, приемаме, че „Месерът“, макар и надупчен, все пак успява да се приземи на летището. От кабината му, като по чудо жив и здрав, се измъква пилотът. Оптимистичен детайл. Пилот на късметлията изтребител, е някогашният приятел на лейтенант Дим, поручик… Марин. Някога двете хлапета са се подвизавали заедно из коньовичарската махала, крадейки от курниците на бедните къщички яйца. Яйцата са продавани на махленския бакалин, а със стотинките са ходели на кино. Особено са обичали филмите със самолети…
Ето така вместо Димитър да стане убиец на Джон, става негов спасител.
Или друг вариант. Алтруистичен отвсякъде.
Схемата е първоначална. Лейтенант Димитър е пак български летец. Той тръгва към „Фортреса“, но в сюблимния момент оръдията и картечниците му замълчават, въпреки че яростно натиска спусъците. Разбира, че е изразходвал мунициите. Ранен е от случаен насрещен откос, затова с рязко претоварване се изтегля нагоре. В този момент през ума му минава, че все пак е трябвало да блъсне крепостта, която ей сега ще покрие с огнен килим центъра на града. Кой знае защо обаче американският бомбардировач не изтърсва бомби, а ревейки с пълната тяга на двигателите си, извърта тромав завой и се отправя на запад под прикритието на „Лайтнингите“. Защо не ги изтърсва? — Ами защото блокиращото устройство на бомбодържателите, по воля Божия, нещо заяжда. Понеже е опасно да кацне с такъв товар, „Фортресът“ съумява да се отърве от него над някакви безлюдни поля.
След раняването си българският пилот повече не лети. Дочаква края на войната. Достига до дълбоки старини. Като поизкуфял дядо с минали заслуги е погребан с почести и военна музика.
Лейтенант Джон изпълнява още дванадесет полета. Така общото им число достига нормативната цифра 25. И също се прощава с небето. Но се занимава се с полезна, патриотична дейност. На многолюдни събрания и във военни школи разказва за война и героизъм. Добива популярност. Логично прави политическа кариера. След петнайсет години се кандидатира за сенатор. Печели изборите. Умира в една и съща година с някогашния български поручик. И той е погребан с почести. И с военна музика, естествено! За ненаситните може да се добави, че е положен в привилегированата земя на Арлингтънското гробище.
Красиви истории. Да ти домилее да ги слушаш! А ако послужат за сюжет не на разказ, а на роман, могат да бъдат изпипани и детайлите. Примерно — двамата някогашни въздушни бойци се срещат след години. Оказва се, че имат общи спомени. И даже — какви неща стават в небесата ти, Господи?! — се разбира, че са се били един срещу друг. Такива са били времената… А двубоят е бил рицарски!
Двамата мъже с благородни осанки, джентълмени с общо минало, се напиват юнашки като руски казаци. И после всеки отново тръгва по пътя си… За естествения и неизбежен финал с различните гробища вече говорихме…
Барбара ме слушаше с лека усмивка. На въпроса ми иска ли още етюди за срещата в небето на София, тя попита:
— И още колко сюжета можеш да измислиш?
— Пет-шест основни. И колкото искаш производни на тях… — Казах го много, много скромно. И я целунах по ухото. Тя някак си не реагира на целувката.
— А сигурен ли си, че в думите ти няма цинизъм?
— Има. Разбира се, че има! Но той отразява цинизма на времето си. Защо двамата младоци са противопоставени на ниво живот, един срещу друг? И двамата са свестни момчета. Защо трябва да бъдат жертвани за конюнктурни интереси? Защо „Фортресите“ са избивали мирни хора? Защо симпатягата Дим, служейки пряко на защитата на града си, косвено подпомага възможните успехи на Хитлер?
Когато човек приеме да служи на конюнктурна истина, той подпомага с действията си нечий добре примерен, егоистичен цинизъм. Така си е открай време…
Нещо повече! Обикновено канонизирането на героите си има циничен подтекст: „Вижте ги как добре служиха на тая и тая свята истина… Бъдете като тях и ще станете и вие популярни. И герои! Особено ако, без да се замисляте, си строшите главите… Когато ние ви кажем. За каквото ние ви кажем! За какво са ви тия глави? Те все едно ще обелеят. Ще оглупеят, ще умрат. С тях ще умре и бледият спомен за живота ви. А героите са безсмъртни! Какво още има да мислите?!… Хайде, напред! Ура-а-а…“
Човек не трябва да се бои от смъртта. Не, извинявай, не се изразих правилно — човек е програмиран да се бои от смъртта. Но ако трябва да даде живота си, трябва да го направи за нещо, което има стойност и тежи поне колкото подлежащия на жертване живот.