— … А той се е оплел около основния купол. И така е слязла до земята с два парашута, но без нито един.
Когато отцепиш само едната двойка колани, скоростта се увеличава рязко. Фучиш към земята и се въртиш като пумпал.
Затова задължително се отцепват двете контри! За-дъл-жи-телно! Не го ли знаеше — Барбара?!
След такава поредица от действия, земният адрес се сменя с небесен. „Pour toujur“ „Завинаги“ — както би се изразило онова диване, Денди попа. Денди много обича да се изразява на френски за неща, които могат да се кажат и на обикновен български.
Какво ми е виновен сега този тъпчо?
Барбара, защо не си събра ума в главата?! Има неща, които нямаш право да забравяш! Защото…
Какво да ти обяснявам? Ти вече знаеш защо… Даже по-добре и от мен. Преди време бях стигнал до един капитален извод. Че небето, макар и привлекателно, си остава друга губерния…
Литература!
И не само литература…
Дали пламъкът все пак ще успее да подпали звездите? Внимавай, Барбара, този пламък може да подпали и твоята звездичка…
До мен, без да поддава на общата суетня, стоеше майорът. Пушеше и мълчеше. Край нас сновяха хора. Мъкнеха някакви багажи, смееха се и си говореха. Какво по-естествено от това — в три часа през нощта да се смееш и да си говориш с някого?
През онази нощ очите ми си останаха сухи като сахарски пясък. Не защото съм корав мъж…
Вероятно… защото пламъкът все пак не успя да подпали звездите?!… И така, една звезда си остана там, където вече й беше мястото.
На небето.
XXVIII.
Настаниха ни в някакво общежитие. Облъскани от пътуването, всички набързо заспаха. Чувах шума от равномерното дишане на Емо. И затова се учудих, когато го чух да казва:
— Опитай се да заспиш…
Каза го равно и спокойно. Съчувствието беше добре прикрито. „Това е животът! Толкова…“
Струваше ми се, че няма да затворя очите си поне седмица. Но скоро след думите на Емо съм заспал. Още не съм бил успял да осмисля станалото с Барбара. Сънувах я, но такава, каквато беше през есента. А може би такава, каквато е била през пролетта… Разхождахме се в някаква безкрайна люцернова нива. Току-що бе валяло. Държахме се за ръка като дечица в детска градина. В съня липсваше лепкавото усещане за смърт.
То се появи по-късно. Някак постепенно.
Не взех медал, разбира се. Когато се качвах в самолета, възвръщах привичните си навици, чувствах се уверен. Уж… Но на четвъртия скок се издъних. Грешка, от раздела „С тия вече се справям“. Изхвърчах от класирането в началото, но се спрях някъде около средата. Бяха ми икономисани разборите и натякванията.
Имам спомен за още нещо. Вероятно съм бил наежен като таралеж. Държанието ми е можело да бъде определено с думите: „Без съболезнования, моля!“ Смеех се на това, на което и другите се смееха. Може би малко по-вяло, но се смеех. Когато усетех, че започвам да гледам с празни очи пред себе си, вземах мерки. Например правех се, че чета книга или вестник. Спомням си, че носех „Парижката Света Богородица“. Някога, като дете, тя беше обсебила въображението ми и затова я бях взел на летището за препрочитане. В главата ми не влезе нито ред. Оттогава не мога да я погледна.
Все пак, стоях по-встрани от другите. И чувах гласа си като чужд.
XXIX.
През първия свободен ден отидох до гарата. Към десет сутринта слънцето вече прежуряше. Бях се ориентирал по картата къде се намира малкото градче, но няколкото думи от полския ми речник не ми достигаха, за да намеря нужното ми гише и да си купя билет. Щом не успеех да намеря полската дума, неволно опитвах с руска. Човекът, към който се обръщах, видимо се затваряше, отговаряше ми нещо на скоропоговорка и ми даваше гръб.
Знаех, че за поляците руския е не просто език, а език на система, която не им е по сърце. Но ме беше яд. Не бях тръгнал да им водя политическа агитация, а търсех едно съвсем обикновено билетно гише. Все пак се справих. Просто започнах да произнасям с въпросителна интонация:
— Иниелин?
— Иниелин?!
— Иниелин?!!
Всеки има в живота си своя Иниелин. Място, където му се налага да се срещне с опакото на битието си. И да приеме някои болезнени истини. Знаете историята за младия мъж. Неговият Иниелин е бил един баир с форма на череп в околностите на Йерусалим…
Това сравнение е от днешния ден и се появи в мислите ми неволно. Тогава там, във влака, вероятно здравата ме е боляла душата. Бях вече осъзнал невъзвратимостта на смъртта на Барбара.
Жегата в купето беше нетърпима — рамката на стъклото беше блокирала и нямаше как да се отвори прозорецът. А слънцето се беше заковало точно пред нас. Цветята, които взех от гарата, бързо вехнеха. Някаква жена се опита да ме заговори, но аз й казах една от малкото фрази, които знаех: