Признавам, че не вярвам на общодържавните и армейските идеали. Особено ако са свързани с някаква конкретна, властваща в момента политическа система. А те, неизбежно са обвързани именно по този начин. Когато се завъртя покрай тия идеали, за да ги помириша — не чувствам свеж аромат. А като ги почукам, ми дрънчат на кухо…
Барбара се засмя.
— Така, както описваш това повъртане, предизвикваш в мен асоциация за…
— … куче, което се мотае около паметника в селския парк…
— Точно така — продължи да се смее Барбара. — И се кани да…
— … вдигне крак. Не, това — не! Не можем да спрем кучето, ако е решило да опикае паметника. Но, би трябвало да спрем човека. Защото знам и нещо друго. Трябва да имаме респект към смъртта! Все пак това са били хора. Добри, лоши, умни или глупави. Възвишени или посредствени. Не е чак толкова важно. Самата смърт е нещо естествено, но в същото време и нещо наистина свещено.
В моето село има наистина затрогващ, общ спомен. От преди доста години. За едно осемнайсетгодишно момиче, което на една вечеринка рецитира стихотворението „Градушка“. Сложно е да ти предам сюжета. Казано с малко думи, това е поезия, която е опасно близка до миришещите на лук, но същностни като земята селяци. Докато момичето буквално се възнася на поскърцващата сцена, хора проплакват. От това, че някой така добре ги разбира. И им помага самите те да осмислят и надживеят тежестта на битието си.
Две години по-късно, обичано безнадеждно, момичето си отива от този свят. Не успява да надживее туберкулозата.
Веднъж, като се ровех в селската библиотека, намерих изтъркано томче от поета, написал стихотворението. Нарича се Яворов. От вътрешната страна на корицата имаше залепена снимка. Момиче с модна за времето си къдрава прическа. Това беше магьосницата от запомнената вечер. На няколко пожълтели листа имаше и стихове от нея. Сложени между откровенията на боготворения поет.
Разпитах библиотекаря. Оказа се, че след смъртта на момичето родителите му са направили дарение на библиотеката. Книгите на дъщеря си.
Прочетох няколко пъти стиховете й. Слаби! Подражателни! Не впечатляват. Няма с какво да бъдат запомнени!
И все пак феите знаят как да омайват хората. Дори когато са слаби като поетеси, те просто намират начин да се изявят…
Вечеринката беше направила от селското момиче фея.
Ето, тази смърт е имала тежест, равностойна на живота, чието продължение се явява. За мен тя беше много по-значима от жертвата в името на кух идеал. Военен, държавен, официален…
Като хлапе наистина вярвах на това, което ни внушаваха. Особено ако в него беше заложена красива легенда за някаква смислено звучаща саможертва. Но имах и такъв случай — прочетох книжка за Павлик Морозов. Детенце, което… информира властта, че най-близките му — неговите родители — мислят нещо лошо за нея. За милата, съветска власт. И — о ужас! — детенцето било убито от близките си. Като обикновен предател. После в пристъп на справедлив гняв властта пък убила близките на детенцето. Нали не се обърка и запомни кой, кого и за какво е убил? Обобщено казано, убийства в името на любовта.
Книгата трябваше да кара добрите деца да се възхищават на Павлик. И да са готови да последват примера му.
Обърка ме тази книга! Отрови ме! Защото ме накара да си представя, че портя майка си и баща си?! И в същото време трябваше да бъда доволен от себе си?
Имаше и нещо друго. Разглеждах снимка на паметника на Павлик. В първия момент не можех да проумея какво ме притеснява. После разбрах. Хлапето, досущ като мен и приятелите ми, беше свило малките си юмручета. Гледаше заканително! Не успях да се отърва от усещането, че е обикновено злобарче, което е готово за едното потупване по рамото да каже каквото му наредят, даже за баща и майка. Предположих и нещо съвсем логично. Че може би е било убито не точно от мама и тате? По-нататък, през ония години, не успях да стигна. Защото усетих, че не вярвам на това хлапе. И не мога да го заобичам.
Внимателно намекнах за объркването си пред татко. Иначе човек словоохотлив и стараещ се да стига до мен, точно тогава баща ми изсумтя: „Сбъркана работа! Мисли с главата си… И книгите са като хората. Понякога лъжат.“
Тази история ме натягаше, затова я изхвърлих от съзнанието си. После, с по-късна дата, разбрах, че инстинктът ми е задействал навреме. Това беше смърт, лишена от същност. От тежест. Предизвикваща не уважение, а погнуса.
А трупащият се постепенно опит ми подсказваше недвусмислено, че Морозовците не носят нищо хубаво със себе си.
… В един момент осъзнах, че трябва да сменя посоката. Разговорът забиваше в черното. Времето беше покрило с пласт спокойствие раздялата с живота на младия мъж, някогашен авиатор. Смъртта сама по себе си не е трагедия. Смъртта привидно и само в началото предизвиква в нас бунт и несъгласие. Крайният резултат е неизбежното спокойствие. Годините смиряват човека с фактите — каквито и да са били те…