Дончо Цончев
Бялото куче
Ако ви кажа, че към края на май през шейсет и девета година от Витоша слязоха вълци и удушиха в село Боснек единайсет овце, не знам какво ще си помислите. Впрочем сещам се, вие ще си помислите горе-долу това, което си помислих и аз, когато на мене ми казаха. Викам си: тия дяволи пак нещо искат да ме будалкат.
Обаче се оказа истина.
Вълците нападнали кошарата през нощта и изкормили единайсет овце. Осем натръшкали по земята, а другите три — на дебелия врат и в шубраците.
Какво стана нататък? Овчарите сутринта виждат цялата работа, явяват се пред пълномощника, той веднага звъни в Даскалово, от Даскалово веднага звънят в София и ето как на другата нощ седем души ловци направихме в Боснек хайка.
Село Боснек е зад Витоша, само на четиридесет километра от София. Пристигнахме бързо. Заведоха ни на мястото. Всеки залегна на поста си.
Както и предполагахме, дежурството ни беше на вятъра. Всеки сериозен ловец знае — както и всеки от по-опитните овчари, — че вълкът, особено лете, почти никога не повтаря своите нападения. Разбира се, на сутринта никой не съжаляваше — нощта в шубраците около Струма беше чудесна.
А най-приятните часове започнаха с утрото, когато хубаво видяхме къде се намираме. Да кажа първо за себе си: десет години съм обикалял по всичките кьошета на българските планини и гори — просто такава ми беше професията. Случи ми се да поскитам из руските лесове и по чукарите на Пинт и Олимп. По Алпите, Карпатите и по онези прочути острови Адалар. Но по-хубаво място от тази малка долинка зад Витоша никъде не съм виждал. Обърнеш се наляво — смръщени, голи, незабравими скали. Погледнеш надясно — луди, зелени, безкрайни гори. Дигнеш главата нагоре — снежният гръб на Селимица. А Струма — бистра и ледена — все си приказва нещо в краката ти и все бърза надолу. Мислиш си, тук има по малко от острата хубост на Алпите и от щърбавия малоазийски пейзаж, та даже и от нямото величие на снежния северен лес. На всичкото отгоре в закътаната долина на реката се зеленеят южнобългарските тлъсти ливади, намират се заветни припеци, постлани с шир, киселец и цветя. Растат големи клонести сливи, ябълки, круши и мушмули.
След закуската в десет часа ние се пръснахме. Някои от ловците направо си тръгнаха, други поеха към язовира. Аз дадох моята пушка на брат ми, да я свали надолу с колата, и реших да остана по къра. Нямах бърза работа днес — щях да се разходя ей тъй, да набера киселец за чорба и после да се прибера с автобуса.
Вървях си полека надолу по Струма и се заглеждах в гъстата растителност, изплетена от клони и повет. От буйни миризливи билки и от жилави диви лози. Завирах се в непроходими дерета, тъмни като истинска джунгла, където векове се въдеха сърни и елени. Язовци, зайци, лисици. Диви свини, гривеци и фазани. Не ми се искаше да свършва този ден, но ето че слънцето вече увисна зад хоризонта и полекичка се наду — зачервено.
Тръгнах и аз към шосето, да чакам някакъв автобус.
На първата полянка над реката имаше стадо овце. Един овчар водеше това стадо отпред, а друг седеше на земята с три тенекиени гюма. Две големи и рунтави кучета бяха изплезили езици наблизо — едното беше черно, а другото — бяло.
— Здрасти, земляк — реших да спра при овчаря. — Как е работата?
— Здрасти, здрасти! Па що, работата си е работа. Не е като лежачката.
Той се усмихна. Аз седнах при него.
— Вода ли носиш в тия гюмове?
— Тц. Само у реката че ги разладим. Оти ако са топли, млекото че прокисне.
— Вярно, времето вече си е горещо.
— Оно и времето си е горещо, ама и млекото ич не е ладно. Вечер като ги измузѐме — врело е!
— Сутрин и вечер ли ги доиш?
— Па иначе как?
— И колко горе-долу са всичките? Имат ли триста?
— Па требе да са толко.
— Стотина литра сигур събираш на ден?
— Днеска сто, утре сто и десет, те така.
— Значи триста овце по два пъти на ден ги доиш. И всеки ден. Откъде пръсти за толкова работа бе, човече!
— Е, па иначе как?
— Поне кротки ли са, докато ги доиш?
— Па некои са кротки. Ама има една — че се сдере да рипа, кога я пребараш. Со се столо че те степа на земята! И у котело три пъти че завре ногата…
Извадих цигари, почерпих го и запалихме.
— Ама тия песове са страшни. Същински вълци!
— Тие ли? Тие цета не са цета, да ти кажем. Они са бетер мачки.
— Ааа… Щом си им турил синджири на шиите…
Черното куче лежеше по-настрана; то се надигна и се отдалечи още. Бялото си остана, където си беше.
— Тие синджире съм ги турил, оти на них требе да има по клечка.
— Защо им е клечката?
— Оти ако нема клечка, оно че далдисва по зайците.