— Тоя белият сигурно сам си е свалил клечката. Да не му се мотае.
— Па он друга работа нема.
— Как се казва?
— Сашо.
Като си чу името, кучето мръдна опашка и наведе глава напред.
— Страшен пес е тоя Сашо, не ми разправяй ти. Вълците пред него са като палета!
— Мани го бре! Кога види вуко, оно че се нагньете у колибата при мене! А вуци си има. Не е като да нема. Завчера боснечане…
Овчарят ми разказа подробно не само случката с вълците в село Боснек, но даже и за това, как идвали ловци „софияне“ и как нищо не могли да направят, защото според него те си носели мезетата и ракията, изкарали са му един моабет вечерта и после сладко са си заспали. Накрая заключи за тези ловци софияне:
— Требе и они да са били такива… като моите цета.
— Сигурно — викам. — Ама те, вълците, и без това скоро няма да дойдат. Пък и да дойдат, какво толкоз? Ще сдавят седем-осем овце, голяма работа!
— Он че сдави пет, вуко, па петдесет че се нагньетаю у търнако. Оди после ги найди, да си пропцуеш и младините, и старините… Цета требе за вуко, цета!… Ама сега нема цета.
— Аз така като ги гледам тия твойте псета, виждат ми се лъвове, съвсем сериозно.
— Тц. Нема сега цета. Ей го, кога беше, тамо лежат еленьете, тия, наште цета, минаваю прокуй ньега и ич нече да лавне. У лебо сѐ гледа. И у помията.
Аз се засмях, шопът продължи замечтано:
— Ярловчане имат цета. Нашите са се помияре. Они, ярловските цета, са бетер глистави вуци. С таквие шипльове на гръдите. И мечката от них бега! Па са и учени, тие ярловски цета — нема на човек да далдисва.
— Добре де, защо ярловските ги бива, а пък твоите не струват?
— Тие, нашите цета, са ско̀пени.
— Така ли? Че защо?
— Па да не одат по бесо̀вица.
— Аха… Е, може тогаз… Но вие сте сгрешили, като сте ги скопили.
— Па я не сам ги скопил, они такива си беа… Тоа, чернио, по̀ си го бива. Сигур ножчето не го е фанало как требе. Он сѐ настрана оди. Ама Сашо е…
Шопът извика два пъти: „Сашо, Сашка!“, и бялото куче пропълзя съвсем близо до нас. Галейки го нежно, моят нов познат продължи:
— Тие, наште цета, са сѐ помияре. Наместо у гората окото му се у торбата.
— Ами вземи, че ги разкарай, щом са такива.
— Що каза̀?
— Разкарай ги, викам. Махай ги, щом не са зли.
— Па оти че ги манем?
— Нали сам казваш, че не ги бива? Вземи си от ония, ярловските, щом са толкова зли и научени.
— А тоа?
— Кой!
— Те тоа. Нашио Сашо.
— Ами застреляй го. Разкарай го. Дай аз ще ти го застрелям.
Шопът ме погледна извънредно учуден. Голямата му уста си остана отворена и той много дълго ме зяпа със светлите си очи.
— Баджанак — каза най-сетне, — тури на едното блюдо на кантаро сите ярловски цета, а на другото те тоа, нашио Сашо, па них сите ги пиши фръкна̀ле! Да се мочам аз на ярловските цета!
Той пак почна да гали бялото куче, после го плесна по дебелата шия и спеченото му лице постепенно си върна хубавата бавна усмивка.
— Защо не му сложиш пак клечката на синджира?
— Па снощи се опитах да му вържем, ама не дава. Че ми одере ръцете.
Сашо най-гальовно триеше муцуна в ръцете на своя стопанин.
— Он за клечката е много ербап. Ама види ли вуко…
Посмяхме се още малко, хвърлихме угарките и аз станах. Кучето се сепна от движението ми и избяга малко встрани.
— Хайде, приятна ти работа. Аз полека-лека ще се прибирам. Дали ще мога да хвана някакъв автобус?
— Па рейсове има. И коли на върволяк минаваю. Сега е лесно.
— Да… Хайде, довиждане!
— Всичко най-хубаво!
Овчарят стана. Вързани на синджири, тенекиените гюмове издрънчаха.
— Па кога ти случи, отбий се на къшлата млеко да пиеш. Оно си е убаво, пресно, направо от цицката.
Както си бях тръгнал, поклатих глава и му махнах с ръка още веднъж. Той извика на кучето:
— Сашо!… Ей, Сашка!
Спрях се до един орех и се заслушах в гласа му.
— Саше, Саше… Сашок!…
Белият пес отиде при него и се потърка в краката му. Опашката му пъргаво се въртеше в знак на смъртна вярност и неизказана нежност. Аз продължих към шосето.
… Колко време мина оттогава, и все тъй виждам този овчар: застанал там, на ръба на поляната, с трите двайсетлитрови гюма на рамо. Едната му ръка крепи тези гюмове, а другата унесено и бавно гали белия пес. Всъщност той цял час го беше ругал и беше ми говорил все против него — изброи ми всичките му недостатъци и нито едно от достойнствата, — но когато си останаха отново сами, тяхната взаимна любов дълбоко ме порази. Любов безкрайна и силна — като напиращото зелено в листата. Невидима и безусловна — като замайващия въздух на планината.
И оттогава насам все по-често си мисля: може би някъде по света има много красиви места. Сигурно има. По-хубави и по-дивни от тази моя долинка зад Витоша, която доскоро и не бях виждал.