Но това няма нищо общо с Рут — продължи той. — Бях намислил да уредя всичко тук и да тръгна за Оттатък идущата година… заедно с нея… но вече е твърде късно. Не я изпращай обратно при племето й, Кид. Непоносимо тежко е за една жена да се върне. Само си го представи! Почти четири години да се храни с нашия бекон и боб, с брашно и сушени плодове и след това да се върне при своята риба и еленско месо. Няма да е добре за нея, след като веднъж е опитала нашия начин на живот и е разбрала, че е по-добър от живота на племето й, да се върне там. Погрижи се за нея, Кид… защо пък ти да не… Не, ти винаги си странил от жените… и никога не си ми казал какво те е довело в тази страна. Бъди добър с нея и я изпрати в Щатите колкото можеш по-скоро. Но нареди тъй, че да може да се върне… може да тъгува по родината, нали знаеш.
А малкото… това ни сближи още повече, Кид — пак подхвана Мейсън. — Дано само да е момче. Само си помисли!… Плът от моята плът, Кид. То не бива да остане в тази страна. А пък ако е момиче, тогава и не може да остане. Продай моите кожи;
за тях ще вземеш най-малко пет хиляди долара и още толкова ми дължи Компанията. Въобще оправяй моите работи заедно със своите. Вярвам, че нашият периметър ще излезе добър. Погрижи се момчето да получи добро образование и, Кид, повече от всичко ти се моля, не го оставяй да се върне тука. Този край не е бил създаден за бели хора.
Моята е свършена, Кид. В най-добрия случай три или четири нощувки. Вие трябва да вървите нататък! Помни, тя е моята жена, то е моето момче. .. О, боже! Дано да е момче! Вие не можете да останете при мене… и аз те задължавам в смъртния си час да вървите напред.
— Дай ми три дена — примоли му се Мейлмют Кид. — Може да ти стане по-добре; може нещо да се случи.
— Не!
— Само три дена.
— Трябва да вървите.
— Два дена.
— Това са моята жена и моят син, Кид. Не трябва да ме молиш.
— Един ден.
— Не, не! Задължавам те…
— Само един ден. Ще понамалим храната, пък може и да ударя някой елен. к
— Не… добре; един ден, обаче нито минутка повече. И слушай, Кид, недей… недей ме оставя да посрещна смъртта самичък. Само един куршум, едно натискане на спусъка. Нали разбираш. Само си помисли! Плът от моята плът, пък аз няма да доживея да го видя! Прати Рут при мене. Искам да се сбогувам и да й кажа, че трябва да мисли за момчето и да не чака, докато умра. Може да откаже да тръгне с тебе, ако не й кажа. Сбогом, приятелю, сбогом. Кид! Слушай… изкопай дупка по-нагоре, до урвата. Там промивах по четиридесет цента на една лопата. И слушай, Кид! — Мейлмют се наведе по-ниско, за да чуе сетните, едва доловими думи на умиращия, обуздал гордостта си.
— Прости ми… за… ти знаеш… за Кармен. Мейлмют Кид остави жената тихо да плаче над своя мъж, а сам намъкна парката1 и снегоходките, тикна под мишница пушката и се скри в гората. Не беше новак за суровите скърби на Севера, но никога още не беше се изправял пред толкова неразрешима задача. Погледнато отстрани, това беше въпрос на проста сметка — три живота срещу един обречен. Ала сега Кид се колебаеше. Пет години рамо до рамо по реки и пътеки, по лагери и мини, изправени пред угрозата на смъртта по пъртините, в наводнения и глад двамата бяха закрепвали връзките на своето другарство. Толкова голяма беше тяхната близост, щото Мейлмют Кид често бе долавял в себе си някаква смътна ревност към Рут още от първия път, когато тя беше застанала помежду им. А сега трябваше да разруши тази връзка със собствената си ръка.
Макар и да се молеше на бога да му прати елен, само един елен, всичкият дивеч като че ли беше избягал от тази местност и здрачът завари изнемощелия Мейлмют Кид да се връща в стана с празни ръце и изпълнено с мъка сърце. Врявата на кучетата и резките крясъци на Рут го накараха да забърза.
Когато се втурна в стана, той видя Рут, застанала всред ръмжащата глутница, да размахва на на всички страни брадва. Кучетата бяха нарушили желязното правило на господарите си и бяха нападнали хранителните припаси. Кид се хвърли в боя, хванал пушката за цевта, и предвечната драма на естествения, подбор се развихри с цялата свирепост на първобитната си обстановка. Пушката и брадвата се вдигаха и спускаха, улучваха и не улучваха, с еднообразна отмереност; мятаха се гъвкави тела с безумни очи и капещи от зъбите лиги; човекът и звярът се биеха за господство до сетна капка мощ. След това битите животни се отдалечиха от светлината на огъня и се заловиха да ближат раните си и да изливат жалбата си на звездите.
Целият запас от сушена сьомга беше унищожен и сега на пътниците им оставаше не повече от пет фунта брашно, което трябваше да им стигне за повече от двеста мили пустош. Рут се върна при мъжа си, а Мейлмют Кид се зае да нареже топлия още труп на едно от кучетата, чийто череп беше смазан от брадвата. Той грижливо прибра всичко до последното парче освен кожата и вътрешностите, които хвърли на доскорошните му другари.