Гео Нешев
Бялото мълчание
На моите колеги, на всички медицински работници, ПОСВЕЩАВАМ!
Анамнеза
„Кълна се в Аполон-лекаря, в Асклепий, Хигия и Панацея и във всички богове и богини, вземайки ги като свидетели, да изпълнявам честно, съответно на моите сили и на моето умение, следната клетва и писмено задължение: … В който и дом да вляза, аз влизам там от полза за болния…“ Древните нарекоха тази клетва Хипократова и смятаха произнеслите я за полубогове, получовеци. В наше време богове няма, човеците създават законите на обществото. И неговата идеология!…
Някой чел ли е съвременната Хипократова клетва — Кодекса на медиците? Едва ли. И не е необходимо. Той е в сърцата ни, в делата ни. Оперирате един болен, знаете, че всеки момент може да настъпят усложнения — и си идете в къщи или в клуба с приятели на чашка. Или преди да натиснете скалпела, се пазарите за надницата. Или искате да ви заменят апартамента с по-удобен. Не, такива светотатства лекарското ежедневие не познава, въпреки че всеки ден мнозина от лекарите преживяват напрежение, значително по-голямо от една решителна квалификация за световно първенство по футбол. И се изкачват върхове също с много труд, а понякога и е жертви — както пише проф. Ч. Драгойчев.
Героите в тази книга не са измислени. Повечето от тях са живи. И това направи задачата ми изключително отговорна — да бъда безпределно точен и да отразявам фактите, само фактите. Защото животът на българските медицински работници не е познат на читателя. Много от това, което се пише, е отразено в криви огледала или написано от ръката на некомпетентни хора и често пъти предизвиква учудване и даже насмешки.
Усмивки мога да предизвикам и аз. Не зная. Дано не са подигравателни. Затова с нетърпение ще очаквам мига, когато читателят ще разтвори тези страници.
Може би трябва да дам някакъв отговор и на въпроса какво представлявам аз. Лекар или публицист. Мнозина са ми го задавали. Задават го и сега. Трудно ми е да отговоря. Някои не могат да свикнат с мисълта, че аз, лекарят, съм започнал да пиша като тях (а те са филолози, социолози, икономисти, юристи и т.н.). Затова останах в тяхното съзнание не с името си, а с прозвището Доктора. Нищо, това да е. Само, когато видя бялата престилка, трепвам и неволно си спомням за щастливото време, когато през деня работех медицина, а нощем пишех. Може би затова сега до пишещата си машина поставих и слушалката.
Защото най-хубава е тази работа, която обичаш…
Но написаното тук не е художествена измислица, всичко е без маска, затова имената, научните звания и фактологическите подробности са дадени такива, каквито са били в момента. Затова съм оставил и годината на написването на всеки материал:
АВТОРЪТ
Хроника на едно начало
В оперативния журнал срещу операция №166 този път бяха вписани непознати имена. Освен дежурния хирург като оператори фигурираха още Ап. Падарев, Б. Тодоров, Н. Томов, Ю. Андреева и Л. Иванова. Не случайно, разбира се. И петимата са студенти, членове на кръжока по болнична хирургия. От години ръководството на клиниката възлага на своите възпитаници сами да оперират. Само младият Ап. Падарев, председател на кръжока, има над 150 операции. Но нека не избързваме, да разкажем всичко подред.
Сред стихналия парк на Висшия медицински институт в София мълчаливо се гушеха белите сгради. Изведнъж сирена раздра пролетната нощ и линейката на Бърза помощ спря пред приемното отделение. Спешен случай!
Пет чифта очи, напрегнати и тревожни, са се спрели върху отпусналото се на кушетката в приемния кабинет 9-годишно момченце. То простенва тихо:
— Мамо!… Лошичко ми е!…
Но какво може да му помогне тя, изплашената майка.
— Ще го приемем! — каза след прегледа д-р Ст. Тенев. — И да се наблюдава непрекъснато, колеги!
Да се наблюдава! И петимата не се откъсват от детето. Да се наблюдава! Знаете ли какво означава това? Едно растящо напрежение, едно колебание да оперираш или не. А минутите текат неумолимо в полза на все още неизвестен враг, затаил се в малкото телце. И изследвания, безброй изследвания. Състоянието на детето обаче видимо се влошаваше.
В дневника те записаха:
„19 ч. Коремът е болезнен. Б. Тодоров докладва: левкоцитите се увеличават, а утайката се ускорява.
20 ч. Положението на детето се влошава. Н. Томов докладва: левкоцитите се увеличават, утайката се ускорява.
21 ч. Постави се диагноза — остър гноен апендикс. Опасност от перфорация. Операция!“
Операционна зала. Блестят плочките и отразяват светлината на рефлектора. Тишина, напрегната тишина. Чува се само лекият звън на никелираните инструменти. Наситеният с дезинфекционни пари въздух е зареден и с голяма доза напрежение. Изведнъж две струйки кръв полазиха по изтръпналата тъкан. Спокойствие!