Много често, в резултат на прекарани стари заболявания, главно ревматизъм, настъпват тежки увреждания на сърдечните клапи с отлагане на калций по тях. Безспорно това затруднява неимоверно много работата на сърцето (т.нар. „сърдечни пороци“). В тези случаи като най-сполучливо лечение засега се оказа поставянето на изкуствени клапи. В областта на съдовата хирургия ние разработваме и методи за заместване на увредени съдове. Обикновено поради запушване на артерии от възпаление или травма ние ги заместваме с вени, взети от самия болен. Но когато се налага да се замени голяма артерия, с голям отвор, ние прибягваме до помощта на изкуствени гофрирани съдове.
Разговарях с този колкото непосредствен, толкова и необикновен човек в скромния му кабинет и си мислех за личния пример, за трудностите при създаването на школа в науката, за това колко малко знаем за тези хора, които не се натрапват със сексапила на естрадната усмивка например, но заменят сърдечни клапи и спасяват отдавна оплакани хора.
— Главното е човек да обича своята работа и професия — ме върна отново „на земята“ гласът на проф. Кръстанов. — Нашата работа изисква да влагаме повече жар, повече любов и старание при изпълнение на задълженията си. Не мога да не подчертая, че аз особено много обичам сърдечната хирургия. Но за да успее човек в нея, пък и изобщо в медицината, трябва да обича самите болни и винаги да им вдъхва вяра и надежда в тяхното оздравяване, независимо от всичко. Ако не прави това, лекарят не би бил лекар, а обикновен чиновник.
1963–1975 г.
Из дневника на една французойка
… Мон Диьо, аз съм пак в Париж!
Пролетта е дошла. Скитам се безцелно из квартала, купувам си цигари от будката на ъгъла. Всеки ден същата разходка — спокойна, бавна. Минавам и покрай болницата „Отел Диьо“ и се връщам на кея на Сена. Спирам се. Хубаво е… Навсякъде дърветата цъфтят. Простират клони, за да поздравяват катерите по канала „Сан Мартен“.
Хубаво е да изпиеш едно кафе на тротоара пред малка плетена масичка. Отляво и отдясно седят твои квартални познати. Хората идват тук след работа, за да подишат хладния въздух на „Сан Мартен“. А когато слънцето се скрие зад старите къщи на кея Валим, шумът от колите намалява, за да дойде шумът от спускащите се ролетки на магазините. Само вятърът донася отдалече екота на големия град.
Боже мой, пролетта е дошла. Аз пак виждам зелените дървета такива, каквито ги видях лани за последен път. Цяла година в тъмнина. Просто не вярвам, че прогледнах…
… Разбрах, че ще остана сляпа, от един едва доловим шепот на лекарите. Отначало бях безразлична, но сетне започнах да съжалявам защо са ме спасили от отравянето. А то беше ужасно. Подправеното с машинно масло олио (взето от Италия) е виновно за всичко. Бях в несвяст. Какво е станало с мен — не зная. Разправят, че са ме закарали веднага в болница. Когато отворих очи… о, това бе най-страшният миг в живота ми!…
Отначало не можах да разбера дали спя, или е нощ. Чувствувах много добре как са отворени очите ми, но въпреки това никаква светлина не достигаше до мен. „Очите ми, какво става с очите ми?“ — запитах аз. Попипах с ръка, те бяха на мястото си. Всичко бе на мястото си. Но въпреки това не виждах нищо. Спомних си само, че запитах: „Колко е часът?“ Някакъв глас ми отговори: „Обяд е, мадам, дванадесет часът.“ Значи е ден — мигновено, като светкавица, премина през съзнанието ми. Тогава… Поисках да се надигна от леглото си. Но нямах представа за нещата около себе си. Страшно е това чувство! Все едно че се преселваш от един свят в друг. Опипах с ръце около себе си. Изправих се в леглото. Обърнах главата си наляво и надясно. Тъмнина! Гъста, непрогледна тъмнина ме бе обхванала отвсякъде. „Горката, тя нищо не вижда!“ — чух някакъв глас далеч от мен. Нямаше вече никакво съмнение. Отпуснах се назад без мисъл…
Времето минаваше и аз свикнах със слепотата. Сега не зная дали бих могла да изживея отново всичко това. Често ми идваше мисълта да сложа край на живота си. За какво ми беше той, след като до мен не идваше най-големият му дар — светлината!
Спомням си как преминавах тогава „Големите булеварди“. Спирах пред галериите на Лафайет, но не исках да вляза. Коя жена не се е спирала пред тях! Постепенно започнах да ги отминавам. Не исках да ме водят из улиците, конто познавах добре, по които бях бродила преди това. И изведнъж блесна надежда… Операция във Виена!… Казаха ми първостепенна клиника, световноизвестен специалист…