Отидох във Виена… И след операцията тъмнината не се разкъса нито за миг. След Виена дойде лечението в Брюксел, Лондон… „Съжаляваме, мадам, тежък случай на токсичен неврит. Медицината е безсилна!“
… Не си спомням кога чух за първи път името на България. Напоследък вестниците писаха за тази малка страна. И когато един ден домашният ми лекар, доктор Льокуврьор, дойде с някакво списание и спомена пак за България, аз вече бях чувала това име. От списанието докторът ми прочете една статия на Елза Триоле: професор от тази страна беше създал лекарство, с което лекували заболявания на нервите. И добричкият ми доктор бе решил да ме заведе там. Изсмях се. Спомням си много добре. Изсмях се и казах: „Оставете, докторе, не си струва труда!“
Й все пак аз заминах за България. Заминах сляпа, а се завърнах прогледнала и с двете очи. На мен самата все още не ми се вярва. Бях обиколила толкова лекари и клиники. И всичките прочути…
Може би и българският професор да е прочут. Не съм специалистка и не зная. Не бях чувала даже името му. Усетих само топлата му ръка, която се здрависа с моята, и някаква особена нотка в тихия му глас. За първи път в него прозвучаха думи на надежда за мен. Неволно си спомних клиниките във Виена, Брюксел, Лондон. Навсякъде студено-делова любезност, закупена на твърде висока цена.
Като малка обичах твърде много цветята. Пролетно време тичахме по поляните на Булонския лес и късахме минзухари, кокичета. Никога не бях помислила, че това малко бяло цвете — кокичето, крие такава чудодейна сила. Прогледнах благодарение на това кокиче, по-точно на полученото от него българско лекарство нивалин.
Труден ми се стори българският език. Но няма да забравя три думи от него: кокиче, нивалин, Пасков.
Повече от месец измина, откак сме в България. Отседнахме в хотел „Балкан“, но всеки ден ходехме с моя съпруг във Висшия медицински институт, където ме лекуваха с нивалин. Един ден вървяхме по алеите на института, когато почувствувах по лицето си дъждовни капки. Неволно по навик, останал отпреди, вдигнах главата си нагоре и… извиках. Някакви големи тъмни маси се носеха над мен. Зави ми се свят и аз се облегнах на мъжа си. Рукна дъжд и блесна светкавица! Изминаха няколко минути, докато разбера, че съм видяла светкавицата. Стиснах ръката на мъжа си силно, до болка. Аз видях светкавицата! Аз видях светкавицата, хей!… Може би съм приличала на луда, но в този мрачен дъждовен ден видях слънчевия лъч на надеждата.
Зрението ми се възвърна постепенно. Разбира се, имаше все още някои дефекти, но го нямаше най-главното — тъмнината. Горях от нетърпение да видя човека, създал това чудодейно лекарство. Заведоха ме в неговата лаборатория. Бръмчаха апарати. Някакви хора в бели престилки разговаряха около една маса. Изведнъж един средновисок човек с оредяла коса се отдели от тях и ми се усмихна. Никога няма да забравя топлотата на тази усмивка, човешкото, което бликаше от нея…
Човек и учен! Това бих могла да кажа за професор Пасков. За забележителните хора не може да се пише много. И не е необходимо. За тях говорят делата им. И наистина, трябва да побеседваш с майките на десетки болни деца от детски паралич, които идват за консултация и лечение при професора, трябва да имаш възможност да прочетеш възторга и благодарността в очите на още много други чужденци, които идват на лечение в България, специално заради нивалина, за да разбереш какво е направил професор Пасков за хората и за своята страна.
Но това, което най-много го издигна в нашите очи, очите на неговите пациенти, бе изключителната му скромност и онази с нищо неподправена топлота, с която мисли за хората и с която обгръща всеки човек, обърнал се за помощ към него. И всичко това без никаква корист, без никакво заплащане. И на мен — чужденката — той не взе пари. Какви интересни наистина порядки съществуват в тази чудна страна България!…
През 1962 година като стажант-лекар бях кръжочник по фармакология в кръжока, ръководен от професор Димитър Пасков. Разговарях няколко пъти с госпожа Марсела Гьотц и всеки път изпитвах гордост — законната гордост за всеки българин!
1975 г.
Творецът няма измерения
За д-р Никола Делев бях чувал отдавна. За правените от него оригинални операции в Първа работническа болница в София — също. Но случаят не ни беше срещал до този момент. Посетих болницата и присъствувах на една от тези операции. Наблюдавах продължително време след това оперираната и реших, че трябва да се пише за това. Просто защото бе отминал вече „сезонът“ на вестникарските сензации, защото най-сетне бяха замлъкнали некомпетентните завистници, които бяха си присвоили правото на оракули, и остана да съществува само онова, което бе проверено и изпитано в практиката и доказано от науката.