Седяхме заедно с д-р Н. Делев в неговия кабинет. Не случайно хората казват, че когато двама лекари се съберат, започват да говорят задължително на медицински теми. От дума на дума научих историята на едно интересно постижение в медицината.
— През 1955 година — започна разказа си д-р Делев — бях на лятна почивка със семейството си край днешния град Рила. Един ден отидохме със сина ми в планината, но изведнъж рукна пороен дъжд. Огледах се и забелязах недалеч от нас сгушени няколко сламени къщурки. Изтичахме и влязохме в първата от тях.
И от този момент се поставя началото на една колкото обикновена, толкова и причудлива история, която довежда до създаването на оригинална българска операция по присаждане, която получава световно признание.
— Как се породи тази идея у вас, д-р Делев? Бяхте ли предварително работили нещо по този въпрос?
— Когато влязохме в тази къщурка, първото нещо, бе острата, направо непоносима миризма на урина, която просто ни удари в лицата…
— И професионалният интерес заговори, така ли?
— Познахте. Заинтересувах се и разбрах, че едно от децата в семейството се е родило с тежък недъг — отворен пикочен мехур, от който урината изтича непрекъснато. А беше голямо момиче вече — на 16 години. Има нещо потресаващо тъжно в тези нещастници. Досегът с тях е неприятен за околните. Те се изолират, остават неграмотни, изостават и в интелектуално отношение и краят винаги е печален. Не можах да се сдържа. Прегледах момичето и да си призная, без много да се замислям, казах, че ще се опитам да помогна на малката. Като се завърнах в София, намерих много описани оперативни методики за лечение на това страдание, но нито една от тях не водеше до пълно оздравяване. Това не ме задоволи, но постепенно работата ме затрупваше и аз поизоставих проучванията си. Един ден обаче пристигна писмо от сестричката на това момиче. Там буквално пишеше: „Вие обещахте да помогнете на кака. Защо мълчите?“ От този ден за мен вече нямаше спокойствие. Започнах отново да проучвам книги и научни списания и веднъж случайно (спомням си, че бях във влака за Пирдоп) ми хрумна идеята за операцията.
— Не, д-р Делев, не мога да се съглася с този ваш израз „случайно ми хрумна“. Знаете, че Пастьор много сполучливо е казал приблизително следното: откритията се пораждат само в подготвените умове.
— Макар че в моя случай за откритие не можем да говорим, струва ми се, че мисълта на Пастьор е подходяща. Аз много бях мислил по този проблем, бях прочел буквално всичко, което бе писано по него, започнах да експериментирам на трупове, съветвах се и с други лекари. Най-сетне повиках момичето и то постъпи в Окръжната болница, където работех тогава…
Операцията се извършва на два етапа: първият — на 1 юни 1956 година, а вторият — на 29 юни. Тези дни се превръщат в кошмар и за лекаря, и за човека Делев. Той не може да получи съвет отникъде. Та това е съвсем нов начин за опериране. Никой не знае как ще протече следоперативният период, какви ще бъдат оплакванията на болната. Малцина са тези, които вярват в успеха. „Ти си авантюрист!“ — казват едни, други скептично клатят глави, трети предпочитат да мълчат. Мъчителен е пътят на новото. Впрочем не е ли всяка новост „авантюра“ — благородна, целенасочена, чийто път преминава непременно покрай скептично клатещи се глави, покрай иронични усмивки, и тя никога не е застрахована срещу неуспех? Но д-р Делев успява. На деветия ден след операцията болната, за първи път през живота си, почувствува позиви за уриниране и започва да задържа урината по няколко минути. В края на втората седмица задържането е един час, в края на третата — два часа, а една година след операцията тази физиологична функция у момичето става нормална, като при всички хора.
— И каква е съдбата на тази болна, какво стана с нея?
— Девойката заживя нормално. Ограмоти се, започна да работи, почувствува се пълноценен човек. Сетне се омъжи и роди. Впрочем ето я — д-р Делев извади от портфейла си снимка на млада симпатична жена с малко дете.
— Д-р Делев, как се организира по-нататък работата за внедряването на вашата операция?
— В началото всичко бе още стихийно. Втория си пациент открих случайно, но и той бе много вълнуващ случай. Като лекар в ТЕЛК един път ми попаднаха документите на 47-годишен мъж от едно гоцеделчевско село с вродена липса на пикочен мехур, който живееше с военноинвалидна пенсия от баща си. Този случай ме заинтересува и аз посетих селото. Какво да ви кажа? Човешкото въображение е слабо, за да си представи това, което видях. В нещо като обор, заедно с добитъка, върху решетка, покрита със слама, лежеше мъж. Миризмата около него беше страхотна, може би затова само животните можеха да го понасят. Убедих го да дойде в София да го оперирам и той пристигна наистина, но, представете си, облечен във… фуста. Горкият! Недъгът му не му позволяваше да обуе панталон. Оперирахме и него. Ще ви кажа, че когато си замина, беше с панталон и с вратовръзка. За първи път този 47-годишен мъж се почувствува човек. Сега работи в стопанството и живее като всички.