— Д-р Делев, разкажете ми какво представлява вашият оперативен метод и в какво се състои неговата оригиналност?
— Вроденият дефект на пикочния мехур, при който липсва предната му стена, е един от най-тежките недъзи, почти несъвместим с по-продължителен живот. Оперативното лечение се състои в изрязване на парче от дебелото черво на самия болен. Изрязаната гънка моделираме като пикочен мехур, а нормалната проходимост на червото се възстановява. Новият „пикочен мехур“ се поставя до несъвършения естествен, като долният му край се прекарва под аналния мускул. Всъщност това е и оригиналността на операцията. Ние използуваме този мускул, на който се възлага допълнителната задача да упражнява контрол и задръжка и на урината, като изпразването на новия мехур да става волево. Допълнително присъединяваме пикочопроводите към новия мехур, а старият се отстранява.
— Вашата операция може ли да се разглежда като трансплантация на орган?
— Напълно. С тази забележка, че това всъщност е автотрансплантация. При нея далечните резултати са добри, тъй като става присаждане на орган от самия болен.
— Д-р Делев, не ви ли е блазнела кариерата на научен работник?
— Откровено казано — не. И в своята практическа дейност лекарят може да бъде полезен на хората. Медицинската наука е еднакво щедра към онези, които истински я обичат, независимо дали работят в научна лаборатория или не.
Доктор Делев беше прав. Творецът няма граници в своите измерения.
1976 г.
Деветдесетте стъпала, които ме отделиха от света
… Блести. Нещо до болка блести в очите ми, прорязва клепачите и упорито се мъчи да проникне през тях. Не издържам, отварям очи. Слънцето!… Инстинктивно искам да се закрия с ръце и изтръпвам… Бях забравил… Ръцете ми не се движат, краката ми не се движат. Аз съм парализиран, аз съм инвалид. Завинаги!… Някой трябва винаги да бъде около теб. Без този някой ти си загубен. А и има ли смисъл едно такова съществувание? Но аз нямам възможност даже да се самоубия… Мама сякаш разбира какво става с мен, дръпва пердето… Изчезна слънцето, изчезна и синьото небе. Остана болничната стая и аз със своите мисли…
… От три дни съм в съзнание. Лекарите казват, че опасността е преминала и че съм по-добре. По-добре! Точно преди 25 дни играех волейбол. Сега не мога да се движа… По-добре! Може ли изобщо при мен да се говори за „по-добре“?
… Днес колегите от моята група завършиха стажа си в инфекциозната болница и дойдоха да се сбогуваме. Донесоха и цветя. Те продължават по-нататък, аз оставам. Спрях в края на пътя. Може би завинаги!
Това, което учехме по инфекциозни болести за детския паралич, сега го изпитвам върху себе си. На практика. Нали теорията трябва да се свързва с практиката. Моята практика с детския паралич обаче се оказа, че ще продължи цял живот. Колко силен трябва да е бил вирусът на тазгодишната епидемия, за да ме повали толкова бързо, въпреки моите 23 години! И колко жестока е съдбата, за да ме порази точно на рождения ми ден! В деня, в който съм дошъл на този свят, се разболях — 14 октомври. Парализата настъпи по-късно… Такъв е хронологичният ред на нещата, Как ще продължат по-нататък, не зная…
… Клинично съм здрав, но напълно неподвижен. Заминавам за Чехословакия, за да постъпя на лечение в санаториума в Янске Лазне…
… 16 месеца, толкова престоях там. Постепенно започнах да движа мускулите си на врата и на дясната ръка — от китката до пръстите. Наистина малко, но за мен е много. Най-важното бе друго. В санаториума разбрах, че има някои, които гледат на инвалидите като на пълноценни хора, със своите нужди, желания, че те не само очакват от хората, но и им дават, доколкото могат, разбира се!
Една вечер се случи нещо, което промени моята съдба. Пражката телевизия имаше тържествено предаване за Сметана. Неочаквано на екрана се появи възрастен човек в инвалидна количка. Оказа се, че е виден чешки музиколог. Останал от малък инвалид, той се издигнал много, независимо от своя недъг…