— Лоша стана моята, докторке. Боли ме страшно десният крак. Не мога да ходя.
Емилия се огледа безпомощно наоколо. Какво да направи?
— Върви, докторке — каза Борис, — върви без мен, аз все някак ще се дотътря. Ей там, още малко. Все направо ще вървиш и после вдясно. Ще видиш прозореца ни да свети.
— Глупости говориш, бригадире.
— Върви, докторке, заради детето, моля те!
— Я дръж — внезапно му каза Емилия, подавайки му лекарската си чанта. След това се наведе, хвана фенера с едната си ръка, а с другата обгърна раменете на смаяния мъж и се опита да го вдигне.
— И дума да не става — се възпротиви Борис. — Ти върви, аз оставам.
— Мълчи и помагай! — го прекъсна Ема с неочаквана твърдост в гласа.
Тя се наведе пак, събра сили и го повдигна. Борис й помагаше със здравия си крак, но слабичкото й тяло се огъна. Все пак успяха да запазят равновесие. Бригадирът се опираше на нея, влачейки наранения си крак. Ема направи две-три стъпки, пое въздух и пак пристъпи напред. Тръгнаха.
Снежната виелица забушува сякаш с още по-голяма сила. Големи облаци сняг връхлитаха върху тях. Емилия с труд движеше натежалите си крака из дълбокия сняг, а Борис тежеше, много тежеше! Силите я напускаха, ръката, която придържаше Борис, отмаля. Кръвта нахлу в лицето й, задъхваше се. Ема отвори уста и пресъхналите й устни жадно заловиха снежинките. Още, още малко. Нощта, фъртуната, снегът се бяха превърнали в някакъв страшен кошмар.
Изведнъж тя чу, че наблизо залая куче, появи се светлинка. Бяха стигнали. Емилия прекоси малкото дворче и потропа на осветеното стъкло.
След малко двете с жена му сложиха Борис на легло и Емилия отиде при детето. А то лежеше слабичко и отпуснато в дървеното креватче. Бе момиченце. Русите му косички безредно се бяха разпилели по възглавницата. Лицето му бе побледняло, дишаше трудно, с усилие. Емилия хвана ръчичката му. Тя цялата гореше. Младата лекарка постави термометър, но детенцето не трепна. Пръстите й бързо опипаха восъчно-бялата китка и едва-едва доловиха слабо потрепващата жичка на живота. Сто… сто и двадесет… сто и петдесет — като някой буен кон препускаше пулсът, сякаш за да отнесе детето далече, много далече. Емилия повдигна глава и срещна измъчените и зачервени очи на майката, а от другата страна се бе надигнал на леглото и със страх гледаше Борис. Ема почувствува как студени тръпки полазиха по тялото й. Тя погледна термометъра — 39 градуса и 5 десети. Сетне се наведе отново над детето и отвори устата му. Сливиците бяха силно зачервени, с точковидни налепи, а около едната от тях имаше голяма колкото орех подутина, която запушваше гърлото. „Не е дифтерит“ — с облекчение въздъхна лекарката. Сливиците му са нагноили. Емилия бе сама, но друг избор нямаше. Трябваше да направи пункция на нагноилата сливица, дано майката можеше да й помогне.
Цялата нощ прекара лекарката край болното момиченце. Постави му инжекции, следеше сърцето, температурата. Около два часа след пункцията положението видимо се подобри. Пулсът стана по-нормален, дишането се успокои. На разсъмване малкото момиченце отвори очичките си и едва забележимо се опита да се усмихне.
Когато Емилия се прибра, беше светло. Тя остави чантата си на леглото и уморено се отпусна на стола. Очите й неочаквано се спряха на разтворената тетрадка-дневник. Ръката й някак си машинално се протегна напред, обърна страницата и написа с големи букви на бялото поле:
„23 януари — детето ще живее!!!“
В този момент се почука и влезе сестрата. Тя още нищо не знаеше и затова каза спокойно:
— Д-р Чолакова, амбулаторията е пълна. Болните Ви чакат!…
1977 г.
На бланки за рецепти
Жената, седнала на стола срещу мен, плачеше. Беше млада, но някакво дълбоко премеждие бе успяло да сложи белег върху лицето й. До нея в болничното креватче спеше детето й. Едно мургаво симпатично дете. Изведнъж то се раздвижи и отвори очички. Майката се спусна, грабна го в прегръдките си и го зацелува. След това ме погледна малко смутено и се усмихна. Дълбоко в мен проникна погледът й.
— Ето, това е детето ми, щеше да умре. Спасиха го лекарите. Вие сте мъж. Дали ще разберете какво означава за една майка да роди дългоочаквания син и да вижда как смъртта ще го грабне? Но моят син е при мен, той ще живее. Пишете, пишете за хората, които му върнаха живота, една майка ви моли за това…
И затова аз посетих много „домове на надеждата“, където само майките знаят нейната цена. Записах вълнуващи събития, накратко, досущ като рецепти…