… И тази нощ телефонът в дома на доц. Димо Арнаудов иззвъня неспокойно. За лекаря това бе равносилно на сигнала „тревога“. В клиниката имаше постъпил спешен случай.
Една кола прелетя по заспалите софийски улици. Спешният случай се оказа посиняло от плач бебе. Историята на заболяването бе лаконична — име: Иво А., възраст — 2 дни, месторождение — село Градешница, Ловешки окръг. Това научиха лекарите в началото. Но те знаеха и още нещо: че трябва да се бърза, че животът едвам пърха в това току-що появило се на бял свят телце.
— Детето пристига по спешност — докладва дежурната лекарка д-р Р. Хаджиатанасова. — Често повръща, коремчето е подуто, общото състояние се влошава. Изследванията потвърдиха първоначалното съмнение на лекарите — вродено запушване на червата. А това означаваше сигурна смърт, ако не му се окаже помощ.
— Подгответе детето за операция — нареди доц. Арнаудов.
Операция, при това на новородено! Мнозина потръпват само при споменаването на тази дума. Но за Иво пътят към живота минаваше през операционната зала.
Когато посетих малкия Иво, бяха изминали няколко дни от операцията. Но за него все още се грижеше индивидуалният пост. Този ден в него влизаха д-р Маринов и старшата сестра Маринова. Индивидуалният пост е едно благородно начинание на детската хирургическа клиника. След всяка тежка операция на доброволно 24-часово дежурство остават лекар и сестра. Те неотклонно бдят над детето, докато съществува опасност за живота му.
— Ние се гордеем, че вече и в нашата страна може да се оказва хирургическа помощ на новородените, без която те по-рано умираха стопроцентово — сподели доц. Арнаудов. — И още нещо. Това позволи да не се заплаща скъпа валута, когато се налагаше да се изпращат децата за лечение в чужбина.
Една действително законна гордост. Защото неотдавна на базата на Института за бърза медицинска помощ „Н. И. Пирогов“ катедрата по болнична хирургия в ИСУЛ разкри детска хирургическа клиника. Но новото и може би най-ценното в нея бе именно хирургическата помощ за новородени. А това е най-драматичната хирургия. Нерядко срещаните аномалии при новородените — запушване на черва, липса на предна коремна стена, отворен гръбначен канал и други — са несъвместими с живота. Само хирургическата помощ може да спаси децата. Може би затова с такава преданост и себеотрицание работи персоналът в тази клиника.
— Пишете за целия колектив като цяло, без имена — ме помоли доц. Арнаудов, който е директор на клиниката. — Всички са достойни. За нас няма работно време, няма ден и нощ, когато има дете, нуждаещо се от помощ. И нещо много важно. У нас не би имало хирургия на новороденото, ако не бяха съветските хирурзи. Те са нашите първи учители.
Дълго разговарях с този симпатичен и скромен човек. От неговото лице не слиза усмивката — бащинска към децата, дружелюбна към възрастните. Та на него и на колегите му дължат живота си повече от 100 деца. Той притежава една интересна сбирка от фотоснимки. Това са оперираните в клиниката: Юри П. от Гор на Оряховица — опериран от проф. С. А. Либов, Антонио и Дончо от Перник, Маринчо от Смядово, а малката Росанка за първи път е написала с неуверени още ръце: „На чичко Доктор, който ми спаси живота!“
По света има много сбирки на ценни и на непотребни неща. Но малцина са щастливците като доц. Арнаудов, на когото всяка снимка от сбирката напомня за спасен малък човек.
Още един щастлив притежател на подобна сбирка познавам. Той има колекция от илюстровани картички. Колко много са те и как грижливо са подредени под стъклото на лекарското бюро. Срещат го приветливо сутрин, галят нежно уморените му след тежка операция пръсти. Картички, прелетели от цялата страна. Те са от различни хора, с различни съдби, с различни почерци. Но текстът е почти еднакъв: „Благодарим Ви, докторе!“ Една картичка бе получена наскоро, с неукрепнала ръка бе написано: „Честита пролет, чичко Дереджан!“
— Това е Златозар З. — каза доцент Дереджан. — Той е вече в първи клас и се е научил да пише. Да, трудно бе с него. Болното дете бе докарано от Пловдив. Диагнозата — страшна: стесняване на аортата. Ако не се оперира, ще загине! С доцент Димо Арнаудов извършихме операцията. Но настъпва усложнение — чревните кръвоносни съдове на детето се запушват. Отново операция.
Колко смелост и вяра трябва да притежава човек, за да разтвори коремната стена на едно полуживо дете и да изреже червата му, като от тях остави само 30–40 сантиметра. Разбира се, изтощеният организъм трудно се справя с тежките операции. Един ден сърцето на детето спира. Бързина и решителност, голямо умение са нужни сега. Болничната стая става операционна зала, болничното легло — операционна маса. Бързо разтварят гръдния кош на детето и започват директен масаж на сърцето. Минават минути — бавни и мъчителни. Най-сетне измъченото сърчице трепва и започва да пулсира.