Изследванията потвърдиха първоначалната диагноза. Стефка е заболяла от плевропневмония. Борбата започна. Времето бе загубило стойността си, предметите — значението си. Всичко наоколо имаше една стойност, едно значение — животът на детето.
Колко такива часове има в живота на лекарите? Десет, сто… хиляда… безброй? Точно толкова, колкото са човешките страдания!
Детето се раздвижи. Тънката нишка на живота едвам започна да потрепва във восъчната му ръчица. Началникът на отделението, д-р Любомир Анастасов, постави пак слушалката на потръпващите гърдички на малката и облекчено въздъхна:
— Сега е по-добре. Но опасността не е преминала.
… Цената на един спасен детски живот! Има ли указания, по които да се изчисли тя? Има ли хора, които да ни я съобщят? Има и те са същите, които знаят и цената на надеждите — майките:
— Детето ми щеше да умре — сподели с мен младата майка Мария Самодивкина, килимарка от градския промкомбинат в Пирдоп. — Три пъти боледува от двустранна пневмония. Спасиха го лекарите. Какво да ви кажа? Ако не бяха те… Не зная как да им се отблагодаря…
— Ние наистина не знаем какво по-хубаво да кажем и за лекарите, и за сестрите, и за санитарките — се обади Савка Кюркчиева. — Моят син е вече здрав, скоро ще си ходим. Благодаря на тези мили хора за всичко!
Пишете за тях, за лекарите! Но как по-точно да разкажа за необикновеното трудово ежеденевие на целия ентусиазиран колектив на отделението? Това ежедневие може да се охарактеризира само с една-единствена дума — борба. Безпощадна, упорита, напрегната. За да бъдат винаги усмихнати майките. За да могат палави и засмени да тичат децата.
Майките охотно разговарят, а работещите в детското отделение са скромни, мълчаливи хора: и д-р Анастасов, и д-р Назърска, и младите, пристигнали наскоро, д-р Михайлова и д-р Шипошлиева. Малко нещо казаха за работата си и старшата сестра М. Алипиева и нейната колежка Л. Григорова. Не се похвали с нищо и санитарката Ек. Христова.
Кой казваше, че българската жена не иска да ражда? Не станаха ли твърде много празнодумците, които теоретизират в статии и доклади, че съвременното развитие на техниката, че модата, че… и т.н. отчуждавали българката от великото явление на природата — майчинството? Посетете макар и за малко онова обвеяно с ореола на величието здание, което ние, българите, красим единствени в света с най-човечното наименование — „Майчин дом“, посетете и други майчини домове из страната и ще се уверите. Българката, обикновената труженичка — тази, която изпълнява нормите, която вдига тежките кашони и чували, която заварява с оксижен, която учи децата на ум и разум, винаги е мечтаела и иска да има деца, свой дом и никога няма да се откаже от това си въжделение. То е и кръвта й.
Затова ние не можем да останем равнодушни пред огромните усилия, които полагат партията и правителството, за да я насърчат и подкрепят. Не сме равнодушни и към усилията на онези скромни герои в бяло, за които обикновено се сещаме само когато имаме нужда от тях. Те заслужават нашата почит…
Ражда жена. За първи път и трудно ражда. В посивелите й устни се губи болезненият вик. Жената ражда… Били ли сте някога в родилна зала? Присъствували ли сте на най-величавото дело на природата — раждането на човека? Чували ли сте как първи детски плач разкъсва тишината, изпълнена доскоро с тревожно очакване? Виждали ли сте как лицето на една жена се озарява от щастлива усмивка, когато разбере, че става майка… Струва ми се, че няма друг, по-тържествен миг от този!
И най-после вик. Вик на новородено. Родил се е човек, нов човек на света. Очите на майката се срещат с очите на лекаря и акушерката и в тях започва да пърха усмивка.
Този ден остава незабравим!
… Новата година шеташе като новодомка из улиците на притихнало Панагюрище и надничаше из празнично осветените прозорци. Трудовите хора от МОК „Медет“ и „Асарел“, от завода „Оптикоелектрон“, от фабриките „Тодор Каблешков“ и „Оборище“ заслужено празнуваха. Само в родилното отделение Новата година започваше напрегнато. Родилката Н. Б. беше в тежко състояние. Телефонен звън (няма как, без него не може) и празничната вечер се превърна за завеждащия на отделението д-р Абаджиев в работно ежедневие. Всичко завърши успешно, но след това се шегуваха, че Новата година дойде за лекаря, за акушерката Иванка Петрова и санитарката Нонка Стойкова във вид на едно хубаво бебе. Първото бебе на Панагюрище за 1979 г.
Знаете ли, отдавна не бях влизал в толкова чисто и подредено болнично отделение, каквато е родилното отделение в Панагюрската болница. Влизаш през входната врата, надяваш задължителните стерилна престилка, маска и калцуни… три стъпала и дебела червена линия те спира повелително: „Дотук за външни хора!“ Другояче не би могло да бъде. Защото в това тясно коридорче, в тази миниатюрна родилна и операционна зала и чисти, приветливи стаи е събрано всичко. И трудно можеш да разбереш как години наред тук са се раждали гражданите на Панагюрище, как са се извършвали и тежки раждания, и сложни операции. При това без усложнения и смъртност. Затова срещу входа е окачено синьо флагче, на което прочетох „Колектив с висока квалификация, медицинска етика и морал“. Трикратно Дирекция „Народно здраве и социални грижи“ при ОНС — Пазарджик, заедно с ОКПС на здравните работници присъждат на отделението това звание. То е и постоянен първенец в социалистическото съревнование в районната болница. С упорит труд и всеотдайност са изпълнени дните и нощите на д-р Ек. Герджикова, д-р Л. Керанова, на акушерките В. Лискова, И. Петрова, Е. Груева, Ст. Минекова, на санитарките Д. Мангова, Н. Стайкова, Сп. Ружекова и останалите им колежки.