Замъчи се юнакова майка. Мъката й — жар на сърцето. Ще я спасят ли — нея, свидната рожба, ще се роди ли — тя, чаканото дете? И когато хората с бели престилки угасят тази жар, настъпва празник. Празникът на живота…
1964–1979 г.
Човек без вяра не може
Деветдесет години — та това е почти цял век! И много, и малко. Много, ако седиш на затопления одър и прехвърляш зърната от броеницата на времето — ден да дойде, друг да мине. Малко, ако си си поставил високи цели, ако имаш за задача да преобразяваш света, да се бориш, да живееш за хората. Ботевградските комунисти са имали и високи цели, и задачи, чието разрешаване в миналото е заплашвало със затвор или бесило. Деветдесет години вървят те по този път и когато днес с преклонението на наследници разлистваме страниците от историята на тяхната борба и правим равносметка на завоюваното, изстраданото, мечтаното, не може да не разкажа за грижата на хората. Тя е присъща за комунистите и неделима от чувството за красота, което винаги е било живо в този край. Силна като живота и изстрадана като свободата, такава е била борбата за здравето на хората.
А за да бъде разказът ми автентичен, аз реших да тръгна по най-верните следи на тази борба — делата на хората, които са я водили и я водят…
Д-р Нако Вълков (сега покойник, 20 години околийски лекар в Ботевград. Своята голяма популярност дължи на апостолската си дейност като истински народен лекар. Отнасял се е с изключително внимание и е подпомагал арестуваните и малтретираните от полицията комунисти):
— Околийски лекар станах през 1934 година. Здравното състояние в цялата Ботевградска околия бе много лошо. Общата смъртност бе около 12–13 на хиляда, а средната продължителност на живота 48–50 години. Ще питате какво се крие зад тези цифри? Много нещо. Преди всичко сиромашия, тежък, непосилен труд и гибелното действие на конгломерат от болести: туберкулоза, коремен тиф, петнист тиф, дифтерия, скарлатина. Голяма грижа ни бе и борбата с въшливостта. И още нещо. Борба водехме и за построяването на отходни места по къщите, срещу замърсените водоизточници и за централно водоснабдяване поне на Ботевград.
Лично ходех да правя имунизации и прегледи по селата, проверявах за въшки, но здравната служба не разполагаше с превозно средство. Молбите ни за отпускане кредит да купим поне кон и двуколка отидоха напразно. Наемах кабриолети от Ботевград и Врачеш, които заплащах с лични средства, но лошите пътища, особено до Липница, много ни затрудняваха.
Дълго време най-сложната „апаратура“ в болницата бе дезинфекционната машина. През 1938 година се снабдихме с микроскоп и пишеща машина. Виждате ли, помня ги тези работи по дати, защото те бяха големи събития за нас, големи завоевания. С много труд издействувах и кредит за инсталиране на бани с бойлер във вътрешното отделение и в инфекциозния павилион. Преди това болните там се къпеха в корита. Изобщо работеше се с голямо напрежение. Помагаха ми един фелдшер, един писар и четирима прислужника. Постепенно се запознах с много комунисти. Лекувах ги безплатно, те бяха все бедни, помагах и на малтретираните. Спомням си, че в село Новачене, което наричаха „малката Москва“, на събрания на комунисти изнасях здравни беседи.
Победата на 9 септември внесе прелом и в здравните грижи в нашия край. Създаването на Министерството на народното здраве позволи на народната власт да реализира тези грижи, сложи се край на опасните инфекции, на туберкулозата. Детската смъртност спадна повече от 10 пъти, а средната продължителност на живота стана 70 години. На това се казва грижа за хората! Тогава ние знаехме и вярвахме, че ще дойдат по-добри дни…