Д-р Илия Маринов (дългогодишен главен лекар на болницата в Ботевград и завеждащ вътрешното отделение, създател на болничната партийна група):
— Аз съм местен човек. Дойдох през 1946 година в Ботевград по патриотични съображения, за да подпомогна здравното дело в родния край. Много трудно време беше. Спомням си, през зимата на 1946 година избухна страшна епидемия от скарлатина. Болницата имаше всичко 35 легла. Децата лежаха по 2–3 на легло. Нямаше дърва, нямаше даже и брадва за сечене. Родителите носеха дърва от домовете си. Ширеше се туберкулозата, цели семейства умираха от нея.
На 12 септември 1946 година в болницата образувахме партийна група от 6 човека, която група се числеше към градската организация. Групата играеше важна роля в живота на болницата. Освен ръководната роля за преустройството на здравеопазването, тя се включи активно във всички мероприятия, провеждани от партията в града — митинги, манифестации, избори, национализиране на промишлените предприятия, изграждане на ТКЗС и други. Партийните членове бяха винаги активни участници в обществения живот. Така д-р Димитър Василев, след своето идване в града създаде самостоятелна партийна организация в болницата. Днес той е член на ЦК на БКП, герой на социалистическия труд и заслужил лекар. Д-р Н. Вълков, д-р Г. Цеков и д-р Томов бяха народни съветници.
Днес районната болница в Ботевград е съвременно здравно заведение. Болницата в града разполага с около 500 легла и годишно възстановява здравето на около 10 хиляди трудещи се. Действително ботевски плам е притежавал предишният й главен лекар д-р Димитър Василев, с чието име е свързан възходът на болницата. Издигнат за първи секретар на Общинския партиен комитет, той споделя с поверителна усмивка: „Мъчно ми е за бялата престилка!…“
Д-р Димитър Василев (първи секретар на Общинския комитет на БКП в Ботевград):
— Здравеопазването в нашата селищна система има щастието да се развие под ръководството на една партийна организация, която през своя 90-годишен път във всички случаи биваше безпределно вярна на Благоевско-Димитровския курс. Нещо повече, тя бе и с Ленински априлски дух, който създаде големи възможности за подобряване на здравното дело.
Спомням си началото. За един къс период, отначало с лични средства на колектива, се модернизираха кухнята и пералнята, намери се помещение за аптека. Последователно се разви и операционният блок. Друга важна задача бе създаването на специализирана медицинска помощ. Заработи детско отделение и други функционални кабинети. Организирахме много доброволни трудови дни, с които решавахме редица проблеми и на здравното дело, и на града. Най-съзнателните бригади бяха съставени от здравни работници.
Д-р Лиляна Караджова (главен лекар на болницата в Ботевград):
— Направихме решителна крачка за намаляване на различията в здравното обслужване на градското и селското население, снижихме детската смъртност, която се доближи до биологичните граници — от 28 на хиляда на 11,7 на хиляда.
Изключително голяма придобивка за нас е центърът по хемодиализа („изкуствен бъбрек“). Но най-голямата ни радост е, че болницата е пилотен обект на МНЗ за електронизация и автоматизация на болничната дейност. Много разчитаме на автоматизираната система и електронноизчислителния център, създадени на базата на българска миниелектронноизчислителна техника — СМ-4. С нея се свързват специализирани микропроцесорни устройства и комплекси (видеотерминали), управляващи технологичните процеси в отделните болнични звена. По този начин цялата информация за всеки болен по видеотерминалите ще постъпва за обработка и ще се „запаметява“ в центъра, за да бъде винаги на разположение на лекуващите лекари.
Искам да разкажа на хората и за страшната катастрофа на „Кооптурист“ в късната есен на 1980 година, която разкри не само безотговорност, лоша трудова дисциплина и стремеж към леки печалби за сметка на сигурността, но и заблестя с медала на безпримерния героизъм, жертвоготовност и себераздаване, които в нашето ежедневие наричаме непретенциозно „изпълнен служебен дълг“. И често пъти не го забелязваме, погълнати от динамичността на ежедневието.
Нека ми простят близките на загиналите ми другари, че разравям отново жаравата на незаздравяващата рана. Но в онази страшна ноемврийска утрин, когато прибирахме телата на загиналите в двора на Ботевградската болница, аз страдах заедно с тях. Но трябваше да не се издавам и със стиснати зъби да слушам позната вече история за един автобус, който тръгна на екскурзия от нашата редакция, но стигна, уви, до пропастта на 25 км от Ботевград…