„… Страната ни справедливо отделя внимание на първенците в труда, изтъква певци и поети, учени, спортисти, обаче за тези, които най-високо държат знамето на човеколюбнето — за тях си спомняме доста рядко. На мнозина е познат разказът на А. П. Чехов, в който се описва как многохилядна тълпа поздравява една певица на гарата, докато в същото време двама знаменити лекари седят в купето на вагона, непознати на никого… Затова ние решихме да пишем за лекарите, които ни върнаха здравето, радостта и надеждите. И не само на нас, а и на нашите близки — пишат Димитър Балабанов и Спас Спасов, стругар в Института по изчислителна техника, и двамата от София. — Да пишем и да благодарим на д-р Николай Крумов — главен асистент, и на д-р Еленкова и д-р Папазова от Първа лицево-челюстна хирургия при Стоматологичния факултет на МА в столицата. Благодарим и на сестрите Петрова, Георгиева, Огнянова.“
А едно писмо от Мадан ме върна години назад: „… Бих сравнил лекарите с катализаторите на химическите реакции. Само че те са катализатори на по-бързото оздравяване на хората. Спомням си, преди 9 септември 1944 г. брат ми получи криза от апендицит. Заведохме го в частна клиника. Баща ми направи «пазарлъка» за операцията. След един час докторът остави брат ми, разрязан на операционната маса, дойде при нас и постави условие, че ще продължи операцията, ако увеличим двойно сумата, тъй като имало някакви сраствания. Баща ми заложи конете с каруцата на един търговец и… операцията бе завършена.“
Може би е редно от време на време да си припомняме подобни картини, за да разберем защо М. Димитров от гр. Толбухин беше писал преди време за нервното отделение в Окръжната болница: „… Ако срещна Диоген да продължава да търси човеци, без колебание с любов и признателност ще го изпратя при лекарите в нервното отделение. Няма по-добри хора от тях.“ Подобни мисли споделя и Е. Камбурова от София за лекарите и сестрите от първа вътрешна клиника на Института по вътрешни болести: проф. И. Белоев, проф. Ил. Томов, доц. А. Калоянова, доц. А. Еленкова, д-р Г. Николов, д-р Св. Цолов, сестри Миронова, Петрова, Миланова, Станчева, Стефанова, Паскалева.
„Загубихме единственото си дете през войната — ни писа Елена Минева, ветеранка в борбата против фашизма и капитализма. — Така беше тогава, ако имаш пари, ще се лекуваш, ако нямаш, не те приемат никъде. Както се случи и с мен през август 1942 година на гара Мездра. Не ми позволиха да се върна в София. Изхвърлиха детето от влака и ме принудиха да сляза. То получи болки в корема. Три дни бях на разпит в етапното и спах на хотел до гарата под наблюдението на полицията. Някакъв лекар ми каза, че ако имам 10 хиляди лева, ще ме пратят по етапен ред като арестантка във Враца при някой си лекар д-р Кунов. Но пари нямах, а не ми разрешиха да отида и в родното си село Заножене, сега квартал на град Вършец.
След три дни ме качиха на влака за София, като ме ритаха и ругаеха. Моите болки се губеха пред тези на детето. Бързах да му помогна. Като пристигнахме в София, отидохме в Клементинската болница — не ме приеха. Отидохме в болницата на Червен кръст. Там един млад лекар го прегледа и каза, че не може да ме приеме, без да внеса голяма сума. Препрати ни в хирургията на Александровската болница. Там дълго ни държаха в коридора и никой не ни погледна. После от детската университетска клиника дойде един млад лекар. Не си каза името. През цялото време ругаеше защо не ни приемат в хирургията. По негово настояване най-сетне ни приеха, но не взеха веднага мерки. И детето на сутринта почина…
Сега сме сами у дома. Скоро с мъжа ми бяхме тежко болни. Но д-р Ангелова не ни остави — идваше и по два пъти на ден, а районът й не е малък. Но винаги е усмихната, внимателна, загрижена за нас. Мъжът ми я нарича «нашата дъщеря». Тя ни е участъкова лекарка от XV поликлиника в София. А медицинската сестра Вълова в къщи ни правеше инжекциите и изследванията. Когато те отсъствуваха, идваха дежурни лекари и сестри от поликлиниката. Налагаше се и нощем да ги викаме, И кардиологът д-р Казаков е идвал за консултации. А за пари и дума не е ставало. Само като си помисля, че преди години не можахме да откупим здравето и живота на детето ни!… Днес е друго и трябва да пазим доброто, което имаме. Скъпи здравни работници, бъдете здрави, за да цъфтят най-хубавите цветя на планетата — децата!“
Писмата имат различни автори и адреси. Едни са с още неукрепнал детски почерк, а от други лъха мъдростта на годините. Разказаните събития често си приличат, та нали навсякъде болестите носят една и съща беда. Случва се да се повтарят и имената на медицинските работници. Толкова по-добре, значи всеотдайността за тях е ежедневие.