— Кураж, моето момче! Утре ще те оперираме. От теб искам само смелост и търпение. Другото ще свършим ние и всичко ще бъде наред!…
Когато внесоха Желязко в операционната, той замижа от ослепителната белота, Отнякъде зачу подрънкването на инструменти и боязливо се огледа. Очите му се спряха на две лица, скрити зад марлвни маски. Над тях топло му се усмихваха очите на доцент Холевич и на д-р Н. Дагоров. Те щяха да го оперират. „Не се бой! — му казваха тези очи. — Ние сме с теб. Заради теб толкова нощи не сме почивали, заради теб сме напрегнати сега. Не се бой, момче, ние ще ти помогнем…“
Желязко се довери на очите. Той смело подаде ръцете си, за да ги завържат, облиза пресъхналите си уста и зачака. Покриха лицето му с чаршаф. Нещо убоде бедрото на болния крак и после всичко се обърка. Белият чаршаф се превърна в бяла мъгла, която се завъртя пред очите му, превърна се във вихрушка, която го грабна и понесе нанякъде. Инструментите задрънчаха приглушено, сякаш изпод земята. Желязко стисна зъби и се загуби. В този момент той, разбира се, не знаеше, че му се прави за първи път в България една сложна и изискваща голямо умение операция. Скъсеният му крак щеше да бъде удължен чрез присаждане на консервирана кост и други промени в тазобедрената става.
В следващите дни го измъчваше болката. Измъчваше го и мисълта дали са успели лекарите, дали ще може да ходи. Доцент Холевич и д-р Дагоров го посещаваха често. „Всичко върви добре“ — му казваха те, но той пак се съмняваше.
Изминаха няколко дни от операцията. Болката все още не му даваше мира, а и температурата го гореше. Този ден от сутринта бе завил очите си с одеялото. Страх и тъга се бяха загнездили в тях. Дали всичко не беше напразно? Дали няма да се върне с патерици на село? Как мразеше тези патерици! Ех, един път само да проходи сам. Ще стане, ще тръгне по пътищата и цял ден няма да се спира. И на реката ще отиде, и във Велкова курия, пък, кой знае, може и на Гърбавицата да се качи. През съзнанието му минаваха всичките онези места, за които му бяха разказвали другарите, двадесет години ги бе виждал в сънищата си… Впрочем кой знае? Защо ли не ми пишат поне от село? Тук при всеки болен идваха на свиждане, а аз даже и писма не съм получил…
Неочаквано леки стъпки до леглото му го накараха да повдигне завивката. Някой в бяла престилка се бе изправил до него. Той извърна главата си нагоре и изведнъж трепна. Цветя! Някой беше сложил във вазичка на нощното му шкафче цветя. Големи, хубави червени рози. Болният не откъсваше погледа си от тях. Те бяха до него и сякаш му носеха топлинка и радост от всичко това, което бе останало отвъд стените на болницата. Кой ли се бе сетил за него? Клепачите му се отвориха бавно. Сестра Алексиева го гледаше и се усмихваше.
— Откъде са тези рози, сестра?
— За теб. От цялата ни бригада.
— Благодаря, сестра! Благодаря…
Младежът хвана ръката на сестрата и я притисна до гърдите си.
За него майчински се грижеха и останалите от персонала на ортопедичното отделение — сестра Филипова и санитарките Симеонова, Радева, Тодорова, Зашева. Стремяха се той да не чувствува липса от нищо, да бъде доволен. Често сядаха до леглото му и започваха да говорят. Разказваха му най-обикновени неща. За хората вън, за града, за филмите, които са гледали. Носеха му и цветя. Постепенно Желязко започна да свиква с тях. Те му станаха близки. Започна вече да им вярва, че ще оздравее. Чакаше с нетърпение този час, когато ще стане да ходи.
И часът дойде. Желязко чувствуваше, че цялото му тяло трепери. Той седна в леглото, премести краката си и ги спусна на пода. Казаха му да поседи малко така. Желязко послуша, но сърцето му не слушаше — биеше, биеше. Най-сетне две санитарки го прихванаха, помогнаха му да стане. Стъпи и на двата си крака и почувствува, че силите го напускат, но клатушкайки се, упорито стоеше изправен на тях, нещо, което не бе правил цели осемнадесет години.
— Хайде, Желязко, ела при мен! — протегна ръце към него доцент Холевич.
Младежът се изчерви, сетне изведнъж прибледня. Прехапа устни, огледа се встрани и присегна натам, където стояха по-рано патериците му. Но тях ги нямаше.
— Сам, сам, Желязко. Хайде, ела!
Желязко почувствува, че се изпотява, напрегна мускулите и вдигна десния си крак. Стъпи на него, постоя за миг така, сякаш бе стъпил върху жарава, и полека отпусна тялото си. След това премести и левия си крак. Стъпка, втора, трета… Желязко ходеше сам. Желязко беше без патерици… Нещо се завъртя пред очите му. Сестрите се спуснаха да го прихванат, но той се изплъзна от ръцете им и падна. По лицето му се стичаха сълзи.