От този ден Желязко упорито започна да се учи да ходи. Постепенно започна да обикаля стаята и коридора. И не сядаше. Сякаш искаше да изходи наведнъж целия този път, който бе проседял осемнадесет години.
Една сутрин, няколко дни преди да го изпишат, той спря в коридора доцент Холевич и срамежливо го попита:
— Кажете ми откровено, доцент Холевич, какво може да стане от мен, след като изляза оттук?
— Хубава работа, Желязко. Може ли така да говориш? Та ти си вече като всички останали хора.
— Вижте, за първи път го казвам, само на вас. Искам да запиша да уча медицина. Така, струва ми се, ще съм най-полезен. Да помагам на хората… като вас…
— Добре си го намислил, Желязко, учи!
Един младеж бодро крачи по широкия път за селото. От време на време той се спира, погледът му пробягва по полето, по крайпътните дървета, но щом се спре на червенеещите се недалеко покриви на къщите, трепва и той отново забързва със сигурни крачки. В едната си ръка младежът държи бастун. Навремени той се подпира с него, навремени го размахва по момчешки във въздуха. Откритото му лице се усмихва радостно. Този младеж е Желязко. Лекарите удържаха своята дума и той ходи вече свободно. Но мисълта му и сега честото връща обратно в София, в института — при хората в бяло, които му станаха близки и родни за цял живот.
1962 г.
Не всеки умира за себе си
Живот. Колко малко знаем все още за тебе! Всеки миг ти ни поднасяш своите изненади. Радостни и тъжни. Изпълнени с неочакваност. И с напрежение. И с предизвикателство. За борба, за победа. Тази борба разкрива хората. Плахите, бездушните, тези, които са недостойни за нея, се отдръпват. Коленичат. Те абсолютизират своето Аз и са доволни, много доволни. Но има и други. Неспокойствието гони съня от очите им, изненадите не ги сварват неподготвени. Тези хора променят историята. Те са способни на подвизи. Едни ги наричат герои, други борци. Аз бих ги назовал само човеци.
Рейсовата кола даде последен сигнал и леко поклащайки се, напусна малкия площад. Изпращачите се скриха от погледите на пътниците, които този ден бяха препълнили автобуса. Шофьорът непрекъснато натискаше газта и градът бързо се изниза и ред очите им. Ето Захарните заводи. Виброполигона… По-нататък колата не отиде…
Този ден един рейсов автобус не пристигна на местоназначението си. От шестдесет души пътници около половината само се прибраха по домовете си.
Протоколът на КАТ е ясен и лаконичен: „Около Захарните заводи в град Горна Оряховица автобусът настига и задминава товарна кола. При Виброполигона товарната кола възстановява преднината си, завива непредпазливо встрани и върху нея връхлита настигащият я автобус…“
Оттук започва трагедията. От разбития резервоар на камиона потича бензин и залива автобуса. След първия удар последва втори. Искра. И лумва огън. Петнадесетметрови пламъци обхващат във фатална прегръдка спрелия автобус. За миг само настъпва тишина.
На първата седалка, досами вратата, седеше млад човек. Рано оредялата му коса откриваше добротата в неговите очи. Такива очи могат да имат само тези, които обичат хората. Да, не се излъгахме, той обичаше хората. Затова стана лекар. И в село Стрелец, и в село Драганово всички пазеха в сърцата си блага дума за него.
Когато стана нещастието, той може би един от първите успя да скочи от автобуса. Бързо угаси пламъците от ръцете си, обърна се към колата и изтръпна. Пищяха деца. Вътре обезумели майки се блъскаха безпомощно. По-здравите мъже чупеха прозорците и скачаха през тях. Но децата, жените и старите хора — тях огънят ги обхващаше от всички страни. Тогава младият човек не се поколеба. Разбута бягащите и се хвърли в горящия автобус. Така, както си беше, по риза и панталон, с лице срещу огъня. И с много смелост. И с още повече любов. Едно детенце се задъхваше от пушека — изнесе го; една старица гореше — изнесе я; една майка търсеше закрила за рожбата си — помогна и на нея. Колко бяха те — нямаше време да ги брои. А и не това го интересуваше сега. Той забрави своето семейство, детето си. Всички деца сега бяха негови, всички нуждаещи се — от неговото семейство. Помагаше, а за себе си не мислеше. Не виждаше, не чувствуваше, че гори. Остана в колата, докато имаше нужда от него…
Един лекар — д-р Стефан Черкезов — привидно не изпълни своето пряко задължение. Спасил се от колата, леко обгорен, той не потърси помощ, не остана и да превързва и да организира евакуацията на пострадалите. За себе си отреди друга задача. Хвърли се в огъня. И изпълни своя човешки дълг.