В болницата пристигна последен. Последен помоли и за помощ. Тежко обгорени бяха главата му, тялото, левият крак. Д-р Черкезов мълчеше и от време на време настояваше да се грижат за другите повече, отколкото за него.
Тъй се изниза нощта. Но утрото не го завари…
Така угасват скромните. И великите. Така умират героите.
Но героизмът, саможертвата рядко остават без последователи. В огъня след д-р Черкезов се хвърля и кондукторът на колата Бончо Бонев и също бива поразен тежко от огъня. Близо до горящия автобус спира конете си каруцарят Гика Пешев и чупейки стъклата на колата, извлича през прозорците горящите хора. Пламъците, които плъзват и по неговото тяло, не го спират нито за миг.
В градската болница научават за станалото и заместник главният лекар д-р Н. Костурков вдига всички на крак. Дежурният хирург д-р Б. Димитров, сестра Я. Дочева, санитарката К. Мичева — всички дават помощ на пострадалите. Бързо пристига помощ и от Велико Търново. Между София и Горна Оряховица се установява въздушен мост, по който санитарната авиация пренася медикаменти, кръв, серуми, специалисти. Страната не пожали нищо, за да спаси живота на хората.
Само неговият живот не можа да бъде спасен. Един млад лекар рано завърши своята кариера. Кой му даде сили за това, кой му вдъхна смелостта, готовността за саможертва? Това не беше сляпа случайност. Героичните дела не са случайност. Живот за живот. Не зная от този подвиг по-голям.
Това са хората, възпитани да се борят и побеждават. Те изпъкват сред останалите тогава, когато обстоятелствата налагат това. И нерядко загиват. За щастието, за живота на другите. За радостта, за песните и а другите. За да заслужат безсмъртие за себе си!
1964 г.
Човек като всички останали
Подобни на птиците са те, спомените. Немирни, причудливи. Идват, отлитат си, пак идват. Понякога сами ги призоваваме. Тогава те остават задълго — някои казват, че за цял живот…
Вярвам, че ще се съгласиш с мен, Цветанке. Ти посрещаш радостна тази Нова година. Радостна и най-вече здрава. И сигурно в първия миг на Новата 1965 година ще поздравиш най-напред човека със снежно-бялата манта…
В една топла майска нощ на изминалата 1964 година мъж с прошарена коса вървеше из притихналите улици на града. Навремени той забавяше крачките си, отправяше взор към обсипаното със звездни огънчета небе и замислено продължаваше. Нито самотните двойки на влюбените, нито светещите витрини привличаха вниманието му. Мъжът бе останал със своите мисли и това го бе погълнало изцяло. Изведнъж той се спря и се усмихна. Неусетно краката му го бяха довели до мястото, откъдето бе излязъл само преди четири часа. Пред него светеха прозорците на хирургическата клиника на Висшия медицински институт. Зад един от тези прозорци, на първия етаж, където са стаите на Трета хирургическа клиника, лежеше Цветанка. Утре той ще я оперира…
В съзнанието му продължава да звучи гласът на ръководителя на клиниката проф. Стефан Димитров: „Доцент Тенев, ще оперирате вие!“ Той знаеше това, очакваше го и все пак… Някакво неясно безпокойство се промъкна в него. Колко операции бе направил досега! От години наред със своя хирургически нож той даряваше здраве на хората, но случаят на Цветанка беше по-особен. Това нямаше да бъде обикновена операция…
Приведоха я от вътрешната клиника. Няколко месеца беше лежала там с диагноза „язва на дванадесетопръстника“. Лечението обаче не помагаше. Обилни кръвоизливи следваха един след друг. Отслабна. Теглото й стигна тридесет и шест килограма. Явно бе, че просто гасне с всеки изминат ден. Тогава я взеха в хирургията — състоянието й налагаше бърза оперативна намеса.
— Но сърцето, сърцето няма да издържи — казваха едни. — Та тя е със сърдечен порок.
— И черният дроб е увеличен — добавяха други. — Но дали това е от декомпенсацията, дали причината е само сърцето?
Противоположностите в състоянието на болната се откриваха една след друга. И лекарите се колебаеха. Името на Цветанка се чуваше на всяка визитация, на всяко обсъждане. Кой би могъл да опише напрежението и отговорността на тези лекарски съвещания! Тук всяко погрешно решение щеше да бъде фатално, всяко избързване — гибелно.
Започнаха отново изследвания. Контроли. Една, две, три… безброй. Отричаха едни, правеха други, съмняваха се и в техните данни и започваха пак отначало. Най-сетне мненията се уеднаквиха: сърцето е добре подготвено и ще издържи операцията.
Оставаше да се поеме рискът за опериране. Но доцент Тенев не се реши отведнъж. Още дълго обсъждаха лекарите плана на операцията. И докато хирурзите обсъждаха най-верния път за намеса, интернистите стабилизираха сърцето, поддържаха организма на болната, предвиждаха всички подробности. Най-сетне датата на операцията бе определена…