Само на Народа, а съвсем не на цар Алкохол дължа това, че победих тежката си болест; а през периода на оздравяването си познах любовта на жената, която окончателно излекува моите рани и приспа моя песимизъм за множество дълги дни, докато цар Алкохол не го събуди пак. Но през този период аз вече не тъй ревностно преследвах истината и не се стремях вече да сваля последните й покривала, макар че понякога, струва ми се, ги стисках в ръката си. Аз не желаех да погледна пак в лицето разголената истина, задушавах у себе си желанието да го видя втори път. И самия спомен за онова, което бях видял оня пръв и единствен път, решително пропъдих от паметта си.
Бях много щастлив. Живеех добре. Намирах радост в нищожни дреболии и се мъчех да не вземам сериозно значителни събития. Все още четях книги, но вече без предишното увлечение. Аз чета и сега, но никога вече няма да ми се върне оня предишен възторг на юношеската страст, с който се отзовавах на тайнствения глас, що ме зовеше да разреша загадката на битието и на надзвездните пространства.
И така, исках да кажа в тая глава следното: от дългата болест, която на времето си посещава всекиго от нас, аз излязох без помощта на цар Алкохол. Любовта, социализмът, Народът, здравите идеали на човешкия дух ме излекуваха и спасиха. Струва ми се, че ако някога е съществувал човек, лишен по природа от всякаква наклонност за алкохол, това съм именно аз. И все пак… Но по-нататъшните глави ще разкажат останалото. От тях читателят ще узнае с каква цена аз заплатих моето четвъртвековно общуване с прекалено достъпния алкохол.
Глава 29
След като се поправих от дългата си болест, аз както по-рано, продължавах да пия изключително само в компания. Пиех само когато пиеха другите. Но незабелязано у мене почна да се определя и да расте потребността от алкохол. Тя не беше обаче физическа потребност на моя организъм. Аз продължавах да се занимавам с бокс, плувах, управлявах лодка с платна, яздех кон, живеех здрав живот на открит въздух и със своето цъфтящо състояние зачудих докторите, които ме освидетелствуваха за застраховка на живот. Като поглеждам сега назад, виждам, че причината на тая потребност от алкохол се е коренила в моя мозък, в нервите, в желанието по какъвто и да е начин да изпитам душевен подем. Как да се обясни това?
Работата стоеше приблизително така. Физиологично, от гледна точка на вкуса и стомаха, алкохолът ми беше противен. Той ми се харесваше не повече, отколкото бирата, когато бях на пет години, и червеното вино — на седем. Работех ли някъде, или се занимавах насаме, аз не чувствувах никаква нужда да пия. Но дали защото ставах по-зрял или по-умен (може би и едното и другото, а може би просто остарявах) — не знам каква беше причината. Аз започнах да не чувствувам в общество удовлетворение и възбуждение от онова, което се вършеше или приказваше наоколо. Шегите и забавите, които по-рано ме развличаха, сега изгубиха за мене всякакъв интерес, а празните, глупави брътвежи на жените и натруфените самоуверени речи на мъжете-тъпаци ми причиняваха истинско страдание. Това е данък, който се принуждаваш да плащаш за прекалено прилежно четене или за собствената си глупост. В дадения случай не е важно в едното ли, или в другото беше причината на това явление, защото самото то беше неоспорим факт. Общуването с хората престана да ми дава светлината и подема, които извличах по-рано от него.
Може би това ставаше, защото витаех твърде нависоко в надзвездните среди, може би защото много дълбоко спях. Мъчно е да се каже. Знам само едно — че съвсем не страдах от истерия и не бях преуморен. Пулсът ми биеше съвсем нормално, сърцето ми зачуди лекарите на застрахователното дружество с превъзходното си състояние, а дробовете ми просто ги докараха до екстаз. Аз продължавах както по-рано да пиша всекидневно своите хиляда думи и изпълнявах с пунктуална точност всички житейски задължения, които ми се налагаха. Бях напълно доволен, весел, спях като младенец. Но…
Но достатъчно беше да попадна в общество с други хора и веднага започнах да изпитвам тъга, от която вътрешно се обливах в сълзи. Съвсем изгубих способността да се смея заедно с тях или да се надсмивам над превъзвишените разсъждения на ония, които смятах за дълбокомислени глупаци; изгубих способността да приказвам врели-некипели както по-рано или да взимам участие в повърхностните глупави брътвежи на жените, които под външната си глупост и мекост крият всичката праволинейност и непримиримост на маймунските самки.